— И наемът, когато със Светлана Филипова едва бяхме създали семейство… Мамо, шест години отлагаш ремонта на спалнята си. Още си с онези тапети на цветчета, дето сигурно са по-стари и от мен. Помня как все казваше: „Нищо, верандата може да почака.“ Само че знаеш ли? Не може. Стига вече чакане.
Елена Мартинова не отвърна. Мълчанието ѝ се проточи толкова дълго, че Павел Тодоров, който работеше горе, спря да удря с чука и застина, вперил поглед към тях.
— Връщам ти дълг — каза Данаил. — Работната ръка няма да ти струва нищо. С момчетата го обсъдихме — за седмица ще се справим. Ето, погледни плана.
Той бръкна в задния си джоб и извади сгънат лист. Разтвори го внимателно. Пред очите на Елена се появи чертеж — подреден, точен, с размери и бележки в полетата. Не изрезка от списание. Истински проект. Направен специално за нейното малко дворче, съобразен дори със старата ябълка, за която тя винаги бе настоявала никой да не я пипа.
— Ябълката я заобикаляме — обясни Данаил, щом улови погледа ѝ. — Помислили сме за всичко. Основата ще я подсилим. Ще сложим и подово отопление. Проверих — има една система, не е скъпа, а е надеждна. През ноември ще можеш да седиш вътре, завита с одеяло, и спокойно да си пиеш чая.
Първата сълза се плъзна по бузата на Елена и спря някъде край ъгълчето на устните ѝ. Тя дори не посегна да я избърше. Май не я усети. Само стоеше и гледаше тези пораснали мъже, които някога ритаха топка в двора ѝ, прибираха се с ожулени колене, крадяха още горещи кюфтета от тенджерата, преписваха домашни на кухненската маса и спореха до пресипване за някакви свои компютърни игри. А сега бяха дошли тук. По собствена воля. Без да искат пари. За да ѝ построят верандата, която толкова години беше само мечта.
Спокойствието обаче не продължи дълго. Зад оградата се чу сухо покашляне, а над дъските се подаде глава, увита в шарена кърпа. Беше Надежда Калинова, съседката отляво. Жена с вечно изражение, сякаш всеки миг ще каже: „Аз нали ви предупреждавах.“ Подпря ръце на кръста си и огледа двора така, като че пред очите ѝ някой разглобяваше държавна граница.
— Елена, ти ли си това? — проточи тя с меден глас, в който ясно дрънчеше стомана. — Гледам аз от сутринта — шум, врява, някакви коли. Какво става тук, трудова борса ли си отворила?
— Добро утро, Надеждо — Елена машинално избърса бузата си. — Синът ми е дошъл с приятели. Помагат ми. Ще правим веранда.
— Веранда? — Надежда Калинова разпери ръце, сякаш беше чула най-голямото безобразие. — А разрешение имате ли? Знаеш ли какви глоби налагат сега за незаконно строителство? Ще продадеш вилата и пак няма да ти стигне да платиш. И изобщо, мястото ти е малко, Елена. До моята ограда има ли три метра? Спазвате ли отстоянията? Да си знаеш, ако има нещо нередно, няма да си мълча. Племенникът ми работи в строителния контрол, мога да го предупредя.
Данаил чу последните думи, обърна се и спокойно се приближи до оградата.
— Здравейте, госпожо Калинова. Разрешение има. Проектът също е съгласуван. Спазени са и противопожарните изисквания. Мой приятел е архитект — преди да започне чертежа, провери всичко. Ако желаете, мога да ви покажа документите.
Лицето на Надежда Калинова пламна. Очевидно такъв отговор не беше предвидила.
— Така ли… добре — проточи тя и отстъпи крачка назад. — Ще видим какво ще излезе. Че то често става така — първо строят, после сами си го събарят. А и шумът ви е голям, Елена. Внуците ми няма да могат да спят.
— Нищо им няма — тихо отвърна Елена, но гласът ѝ изведнъж престана да трепери. — Вашите внуци миналия август ядоха палачинки у нас, понеже бяхте забравили да ги нахраните. Ще поспят по-късно.
Надежда Калинова стисна устни и изчезна зад оградата. Павел Тодоров, който през цялото време наблюдаваше сцената отгоре, едва чуто изсумтя и отново хвана чука. А Елена внезапно усети как в нея се надига нещо отдавна забравено — почти бойна решимост. Не, този път нямаше да отстъпи. Мечтата си щеше да защити.
Следващите два часа преминаха за нея като в странен, прозрачен сън. Всичко наоколо изглеждаше едновременно истинско и невероятно. Дъските се пренасяха, инструментите звънтяха, мъжете си подвикваха кратко и делово, а Данаил се погрижи тя най-сетне да не стои права насред двора.
