Симеон Живков размаха ръце в недоумение.
— Мила, ти наистина ли говориш сериозно? Какъв съд, за бога? Заради такива дреболии?
Тя не повиши тон, но думите ѝ прозвучаха твърдо:
— Не става дума само за предмети. Става дума за липса на уважение, за своеволие и грубост. А вазата, между другото, беше оценена на двайсет хиляди лева.
Светлана Велизарова пристъпи напред, вече далеч по-кротка:
— Не сме го направили нарочно… Беше инцидент…
— Щетата си остава щета — отвърна Мила. — И някой трябва да я покрие.
— Добре, хайде да се разберем като хора — намеси се отново Симеон. — Ще ти дадем седемте хиляди и приключваме.
— Вече е късно за „на четири очи“ — отсече тя. — Оттук нататък всичко ще минава по официалния ред.
Два часа по-късно Мила седеше срещу адвоката си. Той я изслуша внимателно, прекъсваше я само за да уточни подробности и си водеше записки.
— Имате ли доказателства? Снимки, документи? — попита накрая.
Тя отвори телефона си и му показа кадрите: строшената ваза, надраскания под, повредения тиган. Извади касовата бележка за съдовете и копие от експертната оценка.
— Отлично — кимна той. — Ще заведем иск. Освен материалните щети, можем да претендираме и обезщетение за морални вреди. Сумата спокойно може да достигне петдесет хиляди лева.
Мила повдигна вежди.
— Толкова много?
— Имате пълното право. Това е вашият дом. Не сте длъжна да понасяте натиск и разрушения. Нито сте хотел, нито нечий обслужващ персонал.
Когато се прибра, къщата вече беше опустяла. На масата я чакаше намачкан лист: „Мила, ти съвсем изперка. Симеон.“ Тя дори не го дочете докрай — смачка го и го хвърли в коша.
Навсякъде цареше безпорядък. Мебелите разместени, килерът — обърнат наопаки, в банята — изгоряла крушка. Предстоеше ѝ сериозно разчистване. Но този път — в пълна тишина.
След две седмици искът беше внесен. Призовките бяха връчени, а още същия ден телефонът ѝ иззвъня.
— Мила, ти наистина ли ще ни влачиш по съдилища? Нали сме роднини… — гласът на Симеон звучеше раздразнено.
— Роднинството означава уважение — отвърна тя спокойно. — Не нахлуване и трошене на чуждо имущество.
— Не сме искали да ти навредим! Просто не премислихме!
— Е, ще имаш време да помислиш в съдебната зала. Или платете доброволно: двайсет и три хиляди за щетите плюс петдесет хиляди обезщетение.
— Това е безумие!
— Не. Това е отговорност. И за счупеното, и за опита ти да привличаш мои клиенти зад гърба ми.
— Това не е престъпление!
— Съдът ще прецени — каза Мила и прекъсна разговора.
В края на месеца сумата постъпи по банковата ѝ сметка. Тя подмени съдовете, освежи стените и монтира климатик в спалнята. За собствен комфорт. Не за чужди „гости“.
Оттогава къщата отново носеше стабилен доход. А нито един роднина повече не посмя да си устройва „изгодна почивка“ там.
Защото Мила Дунавска беше научила най-важния урок — да отстоява правото си на уважение.
