— Колко?! — писна Светлана Велизарова и притисна ръце към гърдите си. — Това си е чисто обирджийство!
— Това е стандартната ми тарифа — отвърна спокойно Мила Дунавска. — Еднаква за всички гости.
— Ама ние не сме „всички“! Ние сме ти роднини!
— Добре тогава — кимна тя хладно. — За роднини правя петдесет процента отстъпка. Седем хиляди и петстотин лева.
— И това е безумно много! — проточи Светлана. — Нямаме такива пари…
— Странно — повдигна вежди Мила. — Защо тогава уверявахте, че ще платите?
— Мислехме, че ще е нещо символично… — измърмори Цветан Лъвов. — Хиляда, най-много две…
Символично. За счупената ваза. За съсипания тиган. За мръсотията, която оставиха след себе си, за среднощните им цигари на балкона и постоянния шум.
— Не — отсече тя. — Седем и половина. Или си търсете друго място.
Тримата се спогледаха неловко.
— Мила, преди беше друга — намеси се Симеон Живков. — По-сърдечна. А сега само пари ти се въртят в главата.
— А това, че рушите дома ми, проява на сърдечност ли е?
— Семейството трябва да стои над всичко!
— Щом е така, нека не ви бъда семейство. Събирайте си багажа.
— Как можеш да говориш така? Ние сме ти кръв!
— Бяхте — отвърна тя тихо. — Докато не решихте, че близостта ви дава право на безочие.
Мила се прибра в спалнята, заключи вратата и веднага набра телефона.
— Теодор Рилски? Обажда се Мила Дунавска. Нуждая се от консултация. Днес.
Преди да излезе, отвори лаптопа. В пощата ѝ я чакаше писмо от Асен Тодоров — дългогодишен наемател, който всяко лято резервираше къщата.
„Госпожо Дунавска, някой ми предложи да наема вилата ви директно, на по-ниска цена. Представи се за ваш роднина. Да вярвам ли?“
Тогава тя бе отговорила, че няма подобна уговорка. Сега парчетата от пъзела се подредиха. Симеон не само се беше настанил без срам, а и бе отклонявал клиенти, прикривайки се зад „семейни връзки“.
Когато се върна от кантората на Теодор Рилски, часовникът наближаваше пет. Роднините още седяха в кухнята и оживено обсъждаха „колко се е променила“. През притворената врата се чуваше:
— …съвсем ѝ е замаяло главата — гласът на Светлана.
— …парите я заслепиха, забрави откъде е тръгнала — добави Симеон.
Мила мълчаливо смени дрехите си, върза косата си на стегнат кок и извади папката с документи. После излезе при тях и заяви с равен тон:
— Да говорим сериозно. Или плащате и напускате, или ще потърся правата си по съдебен ред. За нанесените щети.
— Ти луда ли си? — скочи Симеон. — Ще ни влачиш по съдилища?
— За счупената ваза, за повредените вещи, за щетите по имота и за намесата ви в бизнеса ми — изброи тя. — След два часа имам нова среща с адвоката. Когато се върна, очаквам тази къща да е празна.
В кухнята настъпи тежко мълчание, което предвещаваше буря.
