Петъчната вечер изглеждаше така, сякаш ще мине спокойно, топло и почти семейно. Подредих масата в хола, извадих чиниите от новия сервиз, поставих свещи и ги запалих. Жилището блестеше от чистота и от скъпия ремонт, който бях приключила буквално месец преди сватбата. Луксозен тристаен апартамент в нов комплекс до реката — моята гордост, моето убежище, купено две години преди изобщо да срещна Борис Мартинов. С мои средства, с моите безсънни нощи, с моя ипотека, която изплатих предсрочно. Всяко кътче тук беше измислено от мен, всяка дреболия носеше моя вкус и моята самостоятелност. Обичах този дом и го възприемах като доказателство за свободата си.
Борис Мартинов, съпругът ми, ми помагаше да наредим предястията. Висок, с мека усмивка и леко объркан поглед, той изглеждаше истински щастлив. Бяхме женени едва от два месеца и дотогава всичко вървеше почти безупречно. Родителите му живееха в малък град, в старо общежитие, което отдавна се канеха да събарят. Майка му — Златка Огнянова, жена с властен глас и неприятния навик да прекъсва всеки — се обаждаше често, но аз го приемах като обикновена майчина загриженост. Баща му, Васил Асенов, беше тих, почти незабележим човек, който най-често само кимаше безмълвно. По-малката сестра на Борис Мартинов — Диана Борисова, двайсетгодишно момиче с амбициите на столична принцеса — се появяваше по-рядко, но публикациите ѝ в социалните мрежи направо крещяха, че мечтае да избяга от бедността. Същата вечер всички те дойдоха у нас на вечеря. Исках напълно искрено да изградим добри отношения и да им покажа, че вече сме едно семейство.
Още щом прекрачиха прага, забелязах как Златка Огнянова оглежда жилището с особен интерес. Тя мина бавно по коридора, надникна към спалнята, прокара пръсти по пердетата в хола, премери с поглед кухнята. Очите ѝ светеха странно, но тогава не му отдадох значение.
— Уютно е — проточи тя, докато се настаняваше на масата. — Даже прекалено просторно за двама души.
Усмихнах се, без да усетя капана в думите ѝ. Борис Мартинов нервно оправи яката на ризата си. А свекърва ми продължи, сякаш вече отдавна беше подготвила речта си:
— Мила Маркова, детето ми, ние с Васил го обсъдихме. Нашето общежитие го събарят другия месец, а общината ни предлага някакви кутийки в покрайнините. Това не е живот. При вас обаче има достатъчно място. Апартаментът е хубав, голям. Решихме да се преместим тук всички заедно.
Замръзнах с вилицата в ръка. Златка Огнянова се усмихваше така, сякаш току-що беше съобщила нещо напълно естествено и неоспоримо.
— Какво означава „ще се преместите“? — попитах бавно, като се опитвах да не повиша тон.
— Не се тревожи, миличка — махна тя с ръка. — Ремонтът ти е нов, всичко е готово. Ние с Васил ще вземем голямата спалня с изглед към реката. Вие с Борис ще се съберете чудесно в по-малката. И тя не е лоша. Диана засега ще спи в хола, диванът е разтегателен. Както се казва, тясно, но задружно. Семейството трябва да бъде заедно.
Поставих вилицата върху масата много бавно. Сърцето ми се беше качило в гърлото, но лицето ми остана неподвижно. Свекърва ми говореше без капка колебание, сякаш разпределяше собствен имот. Борис Мартинов седеше с наведена глава и мълчеше. Това мълчание ме удари по-силно от всяка дума.
— Златка Огнянова — започнах, като стисках гласа си, за да не извикам, — този апартамент съм го купила сама. Много преди да се запозная с Борис Мартинов. Преди брака ни. Вие го знаете.
— Ох, какво значение има това — отряза ме свекърва ми и спокойно си сипа салата. — Сега сте семейство. Всичко ви е общо. Не бъди егоистка. Момчето също трябва да има права.
— Права има — отвърнах с глас, студен като лед. — Но право върху това жилище няма. Нито той, нито вие.
Над масата се спусна тежка тишина. Златка Огнянова спря да дъвче и впи поглед в мен. Диана Борисова изсумтя, без да вдигне очи от телефона си. Най-после Борис Мартинов ме погледна жално и промълви:
— Мила, хайде да не започваме сега. Мама просто предлага. Защо реагираш толкова остро?
— Не реагирам остро, Борис. Просто напомням фактите. Апартаментът не е имущество, придобито по време на брака. Той е мой. И никой няма да се мести тук.
Златка Огнянова остави вилицата си и демонстративно сви устни. Васил Асенов сякаш още повече се смали на стола си, прибирайки глава между раменете. Диана Борисова тихичко се изкиска, като че ли гледаше евтина пиеса, в която много добре знае следващата сцена. Вечерята продължи в гробна тишина, но аз вече знаех — това беше само началото.
