Когато гостите най-после си тръгнаха, заключих след тях и бавно се обърнах към Борис Мартинов. Той стоеше в антрето с отпуснати рамене, сякаш се чувстваше виновен, но в погледа му вече проблясваше познатото упорство.
— Какво беше това? — попитах, скръстила ръце пред гърдите си.
— Защо се държа така с майка ми? — измърмори той, без да ме погледне право в очите. — Тя искаше да помогне.
— Да помогне на себе си, нали това имаш предвид? — гласът ми остана равен, но вътре в мен всичко кипеше. — Тя току-що разпредели стаите в моя апартамент. Чу ли я? И защо не каза нито дума?
— А какво трябваше да кажа? — избухна Борис. — Че си стисната? Че си готова да оставиш родителите ми на улицата? Те наистина нямат къде да живеят! Видя ли им общежитието? Стените са в мухъл! А ти си се разположила сама в тристаен апартамент!
— Не съм сама. Живея с теб. Но жилището е мое, Борис. Купено е с мои пари и е записано на мое име. Преди брака. Разбираш ли какво означава това според закона? Или майка ти вече е пренаписала и законите така, както ѝ е удобно?
Той хвана главата си с две ръце, сякаш думите ми му причиняваха физическа болка.
— Какви закони, какви права? — изръмжа. — Това е семейство! Това са най-близките ми хора! Ти изобщо мислиш ли за някого, освен за себе си? Мама казваше, че си егоистка, а аз не ѝ вярвах. Сега обаче виждам, че е била права.
Тези думи ме удариха като плесница. Гледах го и не можех да го позная. Мъжът, който ме носеше на ръце, който ми повтаряше, че съм целият му свят, сега стоеше пред мен като жалък страхливец, повтарящ заучените фрази на майка си.
— Знаеш ли какво — казах след дълго мълчание, — щом смяташ моя апартамент за общо имущество, явно трябва да поговорим с адвокат. А ако родителите ти се опитат да се нанесат тук, ще повикам полиция. Това ти го обещавам.
— Няма да посмееш! — рязко вдигна глава той.
— Да проверим ли?
Борис се оттегли да спи в хола и тресна вратата след себе си. Аз останах в кухнята почти до три след полунощ. Чаят в чашата ми отдавна беше изстинал, но продължавах да го държа, докато в главата ми се въртяха всички моменти от запознанството ни. А предупредителни знаци имаше. Неговата прекалена отстъпчивост. Нежеланието му да говорим за битови решения. Безкрайните разговори с майка му. Просто аз не исках да ги виждам. Вярвах, че любовта ще изглади всичко. А сега в апартамента, който бях извоювала с труд и лишения, чужди хора вече си подреждаха мебелите наум.
На сутринта се събудих от подозрителен шум в коридора. Сънят моментално изчезна, щом чух властния глас на свекърва си:
— Диана, влачи куфара към хола. Василе, остави чантите до стената и не се мотаеш. Борисчо, помогни на майка си!
Скочих от леглото и излетях в антрето боса, по пижама. Гледката ме вцепени. По пода бяха струпани износени чанти, огромен кариран сак, два куфара на колелца и картонени кашони, омотани със скоч. Златка Огнянова ръководеше всичко като генерал на бойно поле. Васил Асенов покорно внасяше последната кутия. Диана Борисова се беше разположила на моя диван в хола със слушалки в ушите, сякаш от години живееше там. А Борис стоеше до майка си и упорито избягваше погледа ми.
— Какво става тук? — гласът ми излезе почти като вик.
Златка Огнянова се обърна към мен с изражение на искрено недоумение.
— Детето ми, преместихме се. Нали снощи ти обясних всичко. Не стой като истукана, а помогни да разопаковаме. Пътят беше дълъг, изморихме се.
Вкопчих се в касата на вратата, защото за миг ми се стори, че ще падна от тази наглост. В моя дом, където никой не влизаше без покана, тези хора се бяха появили така, сякаш аз не съществувах, а те бяха истинските собственици.
— Напуснете — произнесох дрезгаво, но твърдо. — Всички. Веднага.
— Как така да напуснем? — свекърва ми сложи ръце на кръста. — Това е домът на сина ми. А ти си му жена. Твоята работа е да пазиш реда и да уважаваш по-възрастните. Не ми се бунтувай.
— Вашият син няма никакви права тук — отвърнах, поемайки дълбоко въздух. — Това жилище не е негова собственост. Повтарям за последен път: вземете си багажа и излезте. В противен случай звъня в полицията.
Очите на Златка Огнянова се присвиха до тесни цепки.
— Ти на мен ли ще ми се заканваш? На мен? Коя си ти изобщо? Едно безродно момиче, което се е вкопчило в моето момче. Мислиш си, че щом си изкарала пари за апартамент, можеш да ни командваш? Ние сме семейството на Борис.
