— Негова плът и кръв сме. А ти днес си тук, утре може да те няма. Тогава жилището ще остане на него, както е редно.
— Ще видим тази работа — отвърнах през стиснати зъби, обърнах се рязко и тръгнах към спалнята.
Заключих вратата след себе си. Пръстите ми трепереха, но мислите ми бяха кристално ясни. Значи бяха решили да ме притиснат грубо и безцеремонно. Добре. Щом така искат, и аз умея да действам твърдо. Взех телефона, намерих номера на Димитър Калинов — стар мой приятел, юрист с безупречна репутация. Въпреки ранния час в събота, той вдигна почти веднага.
— Димитре, моля те, ела. Спешно е. Превземат ми апартамента. Само ти можеш да ми помогнеш.
След четиридесет минути той вече стоеше пред входната врата — висок, с тъмно строго палто и неизменната си кожена чанта в ръка. Още с появата му в хола шумът секна. Роднините на Борис се бяха скупчили около масата и си шепнеха напрегнато. Златка Огнянова демонстративно отпиваше чай от моята чаша. Аз излязох при тях, но вече не като изплашена жена, притисната в ъгъла, а като собственик на дома си. До мен стоеше човек, който познаваше закона.
— Добро утро — каза сухо Димитър Калинов и огледа присъстващите един по един. — Казвам се Димитър Калинов и представлявам интересите на Мила Маркова. Настоявам незабавно да освободите жилището. Намирате се тук без правно основание, тъй като собственикът изрично възразява срещу присъствието ви.
Златка Огнянова скочи, сякаш я бяха ужилили.
— А този пък кой е? Някакъв нает адвокат ли? Ти знаеш ли, че те са женени? Всичко е общо!
— Имущество, придобито преди брака, не се дели — отговори спокойно юристът и подреди върху масата копията на документите. — Удостоверението за собственост е с дата две години преди сключването на брака. Налице са договорът за покупко-продажба, платежните документи и актуалната справка от Имотния регистър. Нито синът ви, нито вие имате каквито и да било права върху този апартамент.
Борис рязко се приближи до мен.
— Мила, спри този цирк! Излагаш ме пред всички! Довела си юрист, все едно сме престъпници!
— А не сте ли? — попитах го с леден глас. — Влезли сте в жилището ми без разрешение, опитвате се да присвоите чужда собственост и ме заплашвате. Това вече не е семеен спор.
— Престъпници ли ни наричаш? — изписка Диана Борисова, която за първи път откъсна поглед от телефона си. — Ти съвсем ли полудя? Дошли сме при брат ми!
— Брат ти е гост тук — отрязах я аз. — А гостите напускат дома при първо искане на собственика.
Златка Огнянова веднага сложи ръка на гърдите си и започна да се олюлява.
— Ох, зле ми е! Викайте линейка! Докарахте стара жена до инфаркт! Хора, ограбват ни, изхвърлят ни на улицата!
Виждах обаче как наднича между пръстите си, за да следи реакциите ни. Само кимнах към Димитър. Той набра едновременно полиция и спешна помощ — за да бъде документирано и самоуправното нахлуване, и евентуалното влошаване на здравословното ѝ състояние, ако изобщо имаше такова.
Десетина минути по-късно в апартамента влязоха двама полицаи. По-възрастният, лейтенант с уморени очи, поиска документите. Подадох му личната си карта и договора за покупко-продажба.
— Жилището е мое — обясних с равен тон, макар вътрешно всичко в мен да кипеше. — Бракът ми е сключен преди два месеца, а апартаментът е купен преди две години и три месеца. Тези хора — родителите и сестрата на съпруга ми — се нанесоха самоволно, отказаха да излязат, а съпругът ми ги подкрепи. Настоявам нарушаването на правата ми да бъде прекратено.
Полицаят прегледа внимателно документите, после премести поглед към скупчените роднини.
— Граждани — произнесе той спокойно, — собственикът има право да ползва, владее и се разпорежда с имота си. Вие сте тук без законово основание. Моля, съберете багажа си и напуснете жилището.
— Как смеете! — извика Диана Борисова и скочи от дивана. — И ние имаме право! Той ни е брат!
— Вашият брат няма дял в този апартамент — намеси се Димитър Калинов. — А оставането ви тук против волята на собственика може да се тълкува като самоуправство. Силно ви съветвам да изпълните разпореждането.
Златка Огнянова започна да се суети, да дърпа чанти и да търси с поглед подкрепа от сина си. Борис стоеше пребледнял като платно и мълчеше. В този момент лицето му внезапно се промени.
