— Напълно се е самозабравила! Гостите всеки момент ще почукат, а тя решила да излиза! Кажи ми кой ще довърши масата?! — кипеше свекървата Радка Старозагорскиа, забила юмруци в едрите си бедра. Обикновено лицето ѝ беше сиво и отпуснато, но сега по него бяха избили яркочервени петна, които странно се сливаха с шарения ѝ домашен халат.
Ясмина Варненскиа дори не извърна глава. Пред голямото огледало в антрето тя нанасяше тъмнобордо червило с такава спокойна точност, сякаш всичко около нея се случваше в чужд дом и на чужди хора. Ръката ѝ не трепваше, линията по устните ѝ излизаше равна, а погледът ѝ оставаше хладен и отнесен.
— Ти да не оглуша?! — Радка Старозагорскиа пристъпи към нея, а чехлите ѝ зашляпаха по паркета с онзи звук, който за пет години брак Ясмина бе намразила до физическо отвращение. — Иван Радославов! Ела да видиш жена си! Аз от сутринта не съм мръднала от печката, варя пача, а тази се е нагласила, сякаш отива на празненство!
Иван Радославов лежеше разплут на дивана в хола, с телефон в ръка. На майчините крясъци реагира лениво, по навик свил глава между раменете, като човек, който отдавна е избрал да не се намесва.
— Ясмина, хайде сега… — проточи той, без дори да стане. — Мама те помоли да помогнеш. Чичо Красимир Ковач и леля Венета Дунавскиа ей сега ще дойдат. Къде си тръгнала?
Капачката на червилото щракна. В настъпилата тишина звукът прозвуча почти като изстрел. Ясмина бавно се обърна. Беше облякла рокля, която свекърва ѝ не бе виждала досега — тъмносиня, строга, прибрана по тялото, подчертаваща фигурата, която обикновено се губеше под разтегнати домашни тениски.
— Пачата я приготвих аз, Радка Старозагорскиа — каза Ясмина с равен глас. — Салатите също ги нарязах аз. А вчера до два след полунощ мих апартамента пак аз. Вие през това време гледахте сериал и се оплаквахте от кръвното.
— Как смееш да ми държиш сметка в собствения ми дом?! — изписка свекървата и театрално се хвана за гърдите. Жестът ѝ беше отработван години наред до съвършенство. — Иван Радославов! Тази жена ще ме вкара в гроба!
Ясмина взе от шкафчето малка кутийка от кадифе и я отвори. Вътре проблеснаха дълги сребристи обеци с големи зелени камъни — обикновена бижутерия, но ефектна. Беше ги купила сама преди месец и ги бе скрила в зимните си ботуши, за да си спести поредната лекция за разточителство.
— Не ви укорявам — отвърна тя, докато слагаше първата обеца. Студеният метал я накара да се почувства още по-трезва. — Просто казвам истината. Масата е подредена. Топлото е във фурната, таймерът е включен. А сега аз излизам.
— Къде?! — едновременно издишаха Иван Радославов и майка му. Този път мъжът дори се надигна и надникна към коридора. Очите му се разшириха: жена му изглеждаше непривично — прекалено събрана, прекалено красива, прекалено далечна, сякаш вече не му принадлежеше.
— Имам работа — отговори кратко тя.
— Каква работа може да имаш вечер, когато мъжът ти посреща семейни гости?! — Радка Старозагорскиа препречи пътя с масивното си тяло. От нея се носеше миризма на лук и валериан — мирис, който в тази къща наричаха „домашен уют“, а у Ясмина предизвикваше гадене. — Любовник, нали? Знаех си аз! Иван Радославов, чуваш ли я?!
— Мамо, стига — намръщи се Иван Радославов, но не помръдна от мястото си. — Ясмина, не прави сцени. Събличай се, гостите идват. Не ме излагай.
Ясмина го погледна внимателно, сякаш го виждаше за първи път. Пред нея стоеше отпуснат тридесет и двегодишен мъж, започнал рано да оплешивява, който продължаваше да се страхува повече от недоволството на майка си, отколкото от това да изгуби уважението на собствената си жена. Той не я попита какво се случва с нея. Не каза нито дума за това как изглежда. Интересуваше го само обичайният сценарий да не бъде нарушен.
— Не те излагам, Иван Радославов — произнесе тя тихо и сложи втората обеца. В огледалото се отразяваше красива, но смъртно уморена жена с угаснал поглед. — Освобождавам те.
— Какво трябва да означава това? — обърка се той.
Ясмина взе малкия си клъч, в който бяха паспортът, телефонът и ключовете.
— Радка Старозагорскиа, отместете се, ако обичате — каза тя учтиво.
— Няма да излезеш! — свекървата разпери ръце, сякаш пазеше порта. — Само през мен! Длъжна си да посрещнеш гостите. Чичо Красимир Ковач носи домашна ракия, ти трябва…
Ясмина не повиши тон. Просто направи крачка напред. В очите ѝ имаше толкова ледена решимост, че Радка Старозагорскиа се запъна насред думите си и инстинктивно отстъпи назад. В погледа на снаха ѝ нямаше нито гняв, нито страх. Имаше само плашеща празнота.
Ясмина отвори входната врата.
— Ключовете ще ги оставя на шкафчето — каза тя, без да се обръща. — За да не се изгубят.
— Какви ключове?! Ти полудя ли?! Ясмина! — Иван Радославов най-сетне скочи и хукна към вратата по чорапи. — Къде ще ходиш по това време? Веднага се връщай!
Но Ясмина вече беше натиснала бутона на асансьора. Кабината се отвори веднага, сякаш я бе чакала само нея. Тя пристъпи вътре, а вратите се събраха помежду си и я отрязаха от истеричните викове, от обвиненията и от миризмата на онзи „семеен уют“, останал от другата страна.
В асансьора миришеше на застоял тютюнев дим, но за Ясмина тази миризма изведнъж се превърна в знак за свобода. Тялото ѝ ситно трепереше, слепоочията ѝ пулсираха. Адреналинът се смесваше едновременно със страх и опиянение. Беше го направила. Наистина беше излязла от онзи живот. Не за пет минути, не колкото да ѝ мине, не за да изчака бурята да отмине. Беше си тръгнала окончателно.
Когато излезе от входа, хладната есенна вечер я обгърна веднага. Порив на вятъра разпиля старателно подредените ѝ кичури, но тя дори не посегна да ги оправи. Покрай блока, както винаги, се редяха употребявани чужди коли и старите автомобили на съседите.
И точно тогава, като чуждо петно върху до болка познатия пейзаж, срещу входа стоеше черен лъскав джип със затъмнени стъкла, препречил пътя на камиона за боклук. В този двор изглеждаше нелепо и предизвикателно — като скъпоценен камък, захвърлен насред прахоляка.
Ясмина застина и стисна клъча толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Сърцето ѝ прескочи. Знаеше, че тази кола може да се появи, но до последния миг не беше повярвала, че ще я види точно сега.
Задното стъкло бавно се спусна. От полумрака на салона към нея се насочиха спокойни, леко насмешливи сиви очи.
— Вече започвах да си мисля, че те държат вътре насила — прозвуча нисък и уверен глас. — Качвай се.
