Ясмина неволно вдигна очи към прозорците на жилището си на третия етаж. Зад тънката завеса се мярна силуетът на Радка Старозагорскиа — нямаше нужда човек да гадае какво прави. Сигурно вече набираше номера след номера и обясняваше на цялата рода каква неблагодарна снаха ѝ се била паднала.
Тя пое въздух дълбоко, изпъна гръб и тръгна към колата. Шофьорът — млад мъж в безупречно изгладен тъмен костюм — изскочи почти веднага и с отработена учтивост отвори задната врата.
Ясмина се настани вътре. Купето я обгърна с мирис на скъпа кожа, примесен с топъл дървесен аромат на парфюм.
— Добър вечер — каза тя, като положи усилие гласът ѝ да не трепне.
Мъжът до нея, посребрял, поддържан, с изправена осанка и палто, което сякаш беше ушито направо върху него, леко изви устни.
— Добър да е, Ясмина. Е, ще подписваме ли документите? Или споменът за желираното месо и семейните скандали още те дърпа назад?
— Тръгваме — отвърна тя твърдо. — Готова съм.
Автомобилът потегли плавно. Отнасяше я далеч от живота, в който беше служила за удобен фон, за безплатна помощница, за жена, която трябва да мълчи и да търпи. Пред нея се разстилаше неизвестност — страшна, студена, караща я да настръхва, но и обещаваща нещо, което никога не беше имала: възможност да стане себе си.
В чантата ѝ телефонът завибрира. На дисплея светна: „Любимият съпруг“. Ясмина се взира в надписа няколко секунди. После, под внимателния поглед на спътника си, натисна бутона за изключване и прибра апарата обратно.
— Действаш без колебание — отбеляза той.
— Вие ми обещахте друг живот, Николай Огнянов — каза Ясмина, загледана в градските светлини отвъд стъклото. — Стария току-що го заключих. Ключовете останаха на шкафчето.
— Тогава се дръж здраво — усмихна се той с едва доловима насмешка. — Истински интересното тепърва започва. Между другото, тези обеци изобщо не са за теб. Евтина имитация. Утре ще ти изберем истински.
Ясмина несъзнателно докосна ухото си. За миг я прободе обида, но също толкова бързо угасна. Той имаше право. Евтина имитация — като почти всичко в предишния ѝ живот.
Джипът излезе на широкия булевард и се сля с потока коли, отнасяйки избягалата снаха към големи пари и още по-големи изпитания.
Вътре настъпи тишина, нарушавана единствено от мекото шумолене на гумите по влажния асфалт. Ясмина седеше потънала в меката кожена седалка и се страхуваше да помръдне по-рязко. Струваше ѝ се, че ако направи едно погрешно движение, всичко ще се изпари — колата, мъжът, обещанието — и тя отново ще се озове в кухнята, с черпак в ръка, докато свекърва ѝ я залива с упреци.
Николай Огнянов извади от джоба си сребърна табакера. Не запали цигара. Само я завъртя замислено между дългите си, добре поддържани пръсти.
— Свали и другата — кимна към обецата, останала на ухото ѝ.
— Защо? — Ясмина инстинктивно прикри ухото си с длан.
— Защото на наследницата на империята на Павел Балкански не ѝ подхожда да носи стъкълца — протегна ръка той. — Дай я.
Тя послушно разкопча украшението и го постави в дланта му. Николай Огнянов погледна без интерес малкия бляскав предмет, после свали стъклото и, без дори да се обърне, го изхвърли през прозореца към мокрия път. Ясмина потръпна, сякаш заедно с тази евтина обеца беше изчезнало парче от миналото ѝ.
— За мен това беше знак, че съм свободна — прошепна тя.
— Свободата струва скъпо, Ясмина. А това беше просто дрънкулка. Започвай да свикваш с истинските неща.
Той натисна бутона на интеркома.
— Орлин Странджански, към „Метропол“. И по-живо.
Ясмина се обърна към него. Страхът в нея бавно започваше да отстъпва място на раздразнение.
— Може би е време най-после да ми обясните какво става? Преди три дни ми писахте, че знаете нещо за баща ми. Той почина, когато бях на пет. Беше обикновен ключар. Пропи се. Какво искате от мен?
Николай Огнянов се усмихна. В полумрака на купето тази усмивка изглеждаше почти хищническа. Той отвори кожена папка и извади снимка.
— Мъжът, когото си смятала за свой баща, наистина е бил ключар. И наистина се е съсипал от пиене. Само че не е бил твоят биологичен баща. Майка ти е умеела да пази тайни. Виж.
Ясмина взе фотографията. На нея имаше млада жена, поразително приличаща на самата нея — щастлива, усмихната, с лице, осветено от вятър и слънце. До нея стоеше висок, уверен мъж на палубата на яхта. Ръката му лежеше върху закръгления ѝ корем.
— Това… мама ли е? — гласът на Ясмина се пречупи.
— Емилия Родопскиа. Работила е като камериерка в извънградската къща на Павел Балкански. Кратка връзка, бременност, пари и едно условие — да изчезне. После се омъжила за твоя „ключар“, за да имаш официален баща по документи. Павел Балкански ѝ е плащал до смъртта ѝ. Преди седмица и той почина. Инфаркт.
На Ясмина ѝ се зави свят. Името Павел Балкански непрекъснато изплуваше в новините — заводи, холдинги, имущество, влияние.
— И какво следва от това? — попита тя пресипнало. — Той има семейство, нали?
— Вдовица — Гергана Ковача. И двама синове близнаци — кимна Николай Огнянов. — Неприятни хора. Но има една подробност. Павел Балкански беше човек с особени решения. В завещанието, което аз съставих, има клауза: контролният пакет акции преминава към първородното му дете от женски пол, ако бъде открито в срок от един месец. ДНК тестът вече е готов. Ти си неговата дъщеря.
Колата рязко спря на светофар. Ясмина стисна чантата си с две ръце.
— Значи съм богата?
— Потенциално — изключително богата — уточни той. — И едновременно с това си в сериозна опасност. Ако Гергана Ковача и синовете ѝ научат за теб преждевременно, „случайностите“ няма да закъснеят.
— Затова ли съм тук?
— Точно така. Предлагам ти сделка: защита, обучение и въвеждане в наследството. В замяна искам тридесет процента от акциите и поста изпълнителен директор за мен.
— А ако откажа?
Николай Огнянов само повдигна рамене.
— Ще наредя да те оставят. Ще се върнеш при съпруга си и при желираното месо. А после хората на Гергана Ковача ще дойдат за теб.
Ясмина погледна навън — към улицата, към сивите минувачи под дъжда. Сред тях можеше да бъде и тя: с торби в ръце, с празен поглед и умора, заседнала някъде дълбоко в костите. Спомни си лицето на Иван Радославов, вечните му изисквания, петте години, в които се беше опитвала да угоди на всички и накрая пак беше виновна.
— Съгласна съм — каза тя. — Но имам едно условие.
— Какво?
— Няма да ми купите просто украшения. Ще ми купите нов живот. Целия. От Ясмина Варненскиа не трябва да остане нищо.
По същото време в стария апартамент в покрайнините се разиграваше сцена, достойна почти за антична трагедия.
— Тя си тръгна! Разбираш ли, Красимир Ковач?! — ридаеше Радка Старозагорскиа, притиснала кърпичка към очите си. — Изостави сина ми, изостави и мен!
Чичо Красимир Ковач се суетеше в коридора с буркан кисели краставички в ръце, а леля Венета Дунавскиа вече се беше разпоредила в кухнята, сякаш жилището отдавна ѝ принадлежеше.
— Ще се върне — мърмореше Красимир Ковач. — Къде ще се дене?
