Иван Радославов беше потънал в дивана, стиснал слепоочията си с две ръце. За него катастрофата не се състоеше в разбито чувство или в изгубена любов, а в нещо далеч по-приземено и страшно: кой щеше отсега нататък да глади ризите му, да подрежда кутиите с храна и да помни всичко, което той самият никога не бе смятал за нужно да помни?
— Изключила си е телефона… — измърмори той, втренчен в екрана. После погледна майка си с внезапна, почти детска тревога. — Мамо, ами ако този път наистина прекали?
Радка Старозагорскиа мигом спря да подсмърча. Сълзите сякаш пресъхнаха по команда.
— Аз ли?! — изправи се тя възмутено. — Аз за нея душата си давах, а тя…
Иван обаче, сякаш едва сега си спомни най-важното, добави глухо:
— Видях я. Качи се в черен джип. Някакъв мъж ѝ отвори вратата.
В жилището се разля тишина. Дори Красимир Ковач престана да трака с буркана.
— Богат любовник… — прошепна Радка Старозагорскиа така, сякаш произнасяше присъда. — Срамота… Позор за целия род…
Иван скочи, започна да набира съобщение след съобщение — злобни, накъсани, безсилни. Пишеше така, сякаш думите можеха да стигнат до Ясмина Варненскиа като камъни и някой ден да я ударят там, където най-много боли.
А по същото време в ресторант „Метропол“ Ясмина седеше сред светлина, кристал и позлата, заслепена от свят, който досега бе виждала само по списанията. Роклята ѝ, избрана набързо, изглеждаше почти скромна на фона на цялото това великолепие. Николай Огнянов се наведе леко към нея и каза тихо:
— Не свеждай очи. Гледай напред. Ти си дъщеря на Павел Балкански. Това не е роля, която играеш. Това е кръвта ти.
Наоколо звучеше жива музика, в чашите проблясваха скъпи вина, сервитьорите се движеха безшумно, а въздухът не миришеше на студено месо, упреци и домашни скандали. Ясмина едва започваше да свиква с този странен покой, когато Николай Огнянов внезапно се напрегна.
— По дяволите… твърде рано — изрече той почти без глас.
— Николай Огнянов — прозвуча студен женски глас зад тях. — Още няма и седмица, откакто тялото на съпруга ми изстина, а вие вече вечеряте с… — паузата беше толкова дълга, че сама по себе си унижаваше, — …обслужващ персонал?
Ясмина вдигна очи. Пред масата стоеше висока, съвършено поддържана блондинка — Гергана Ковача, вдовицата на Павел Балкански. До нея се бяха изправили двама млади мъже, еднакви до неприятност, с еднакво подигравателни усмивки.
— Това ли е новата секретарка? — подсмихна се единият. — Доста евтин вкус.
Николай Огнянов се изправи бавно. Нито в гласа, нито в лицето му имаше паника.
— Добър вечер, Гергана Ковача — произнесе той с хладна учтивост. — Позволете да ви представя Ясмина Варненскиа. Дъщерята на Павел Балкански. Вашата доведена дъщеря.
Мълчанието около масата натежа толкова, че можеше да се пипне. Близнаците престанаха да се хилят, сякаш някой им бе дръпнал шалтера. Лицето на Гергана Ковача се вкамени в безупречна мраморна маска. После погледът ѝ се плъзна към Ясмина — остър, безмилостен и леден. За миг Ясмина имаше чувството, че срещу нея не стои жена, а съд, който вече е произнесъл присъдата.
— Дъщеря на Балкански? — повтори вдовицата тихо, но в гласа ѝ се стичаше отрова. — Ето каква песен запяхме значи, Николай. Добре тогава, момиче…
Тя се наведе по-близо. Скъпият ѝ парфюм ухаеше не на цветя, а на заплаха.
— Направи огромна грешка, като изпълзя от дупката си. В този аквариум такива дребни рибки ги изяждат още за закуска.
И точно тогава Ясмина неочаквано си спомни годините до Радка Старозагорскиа. Свекърва ѝ беше чудовище от квартален мащаб, но без да подозира, именно тя я беше научила да понася удари. Да не трепери от чужд тон. Да не се пречупва, когато я унижават. Страхът се отдръпна някъде встрани и на негово място се настани студено, почти прозрачно спокойствие.
Ясмина взе чашата с вода, отпи малка глътка и срещна погледа на Гергана Ковача право, без да мигне.
— Взаимно, мащехо — каза тя меко. — Надявам се няма да се обидите, ако ви наричам „бабо“. За възрастта си изглеждате направо забележително.
Николай Огнянов се задави с въздуха, като едва прикри усмивката си. На единия от близнаците челюстта му увисна. Очите на Гергана Ковача се присвиха така, сякаш нагласяше мерника си. Войната вече беше обявена.
Гергана Ковача не направи сцена. Прекалено добре знаеше колко скъпо струват публичните истерии в средите, където всяка слабост се запомня. Само лицето ѝ пребледня, а под пластовете грим за миг се показа истинският ѝ гняв.
— Смей се, докато можеш, детенце — процеди тя. — Утре, на заседанието на борда, ще видим какво всъщност представляваш. Нямаш нито образование, нито възпитание, нито усет за власт. Ти си прах.
После се обърна рязко и се отдалечи с тежката грация на боен кораб — уверено, без да погледне назад. Близнаците хвърлиха към Ясмина мрачни, злобни погледи и тръгнаха след нея.
Николай Огнянов издиша шумно и пресуши чашата си с вино на един дъх.
— Ходиш по острието, Ясмина — каза той. — Но трябва да призная, беше впечатляващо. Особено „бабо“. Силен удар. Само че утре няма да е шега. Те ще се опитат да те изкарат недееспособна или да оспорят ДНК експертизата. Трябва ни подготовка.
Следващите две седмици се сляха за Ясмина в безумен, задъхан маратон. Скриха я извън града, в къща, която приличаше повече на укрепление, отколкото на вила. През деня около нея се сменяха адвокати, стилисти, преподаватели по етикет и хора, които ѝ обясняваха основите на управлението на голям бизнес. Вечер тя седеше над папки и досиета: кой в борда от какво се страхува, кой на кого е длъжник, кой кого ненавижда и кой би предал всекиго при достатъчно изгодна оферта.
Учеше се да върви отначало — не с дребните, уморени крачки на домакиня, свикнала да се свива в ъглите, а с походката на човек, на когото не е нужно да му правят място, защото той сам си го взема. Учеше се и да говори наново — без извинение, без оправдание, без треперене в края на изречението. Казваше думите така, че след тях да остава точка.
Телефона си включи само веднъж. В него я чакаха стотици съобщения. Иван Радославов беше преминал през всички стадии на жалка ярост — от „Върни се, всичко ще ти простя“ до „Къде си, гадино?“ и „На мама ѝ вдигна кръвното!“. От Радка Старозагорскиа имаше гласови съобщения: проклятия, заплахи, обещания да ѝ „направи магия“ и да върне „блудницата там, където ѝ е мястото“. Ясмина изслуша всичко без изражението ѝ да се промени. После извади картата и я смени с нова. Тези гласове вече не бяха част от живота ѝ. Бяха само шум — като радиосмущения от чужда, далечна вселена.
Денят „Х“ настъпи в дъждовен вторник. В главния офис — стъклен небостъргач в центъра на Варна — трябваше официално да бъде представена новата наследница и да се обсъди предаването на контрола върху „Балкански Груп“.
Ясмина влезе до Николай Огнянов, а зад тях вървяха двама охранители. Беше облечена в строг бял костюм, чиято цена би осигурила на Иван Радославов няколко години живот без вечните му сметки и „икономии от всичко“. Косата ѝ бе прибрана в безупречен кок, а гримът внимателно прикриваше следите от безсънните нощи.
В заседателната зала, около огромна овална маса, седяха хора с лица на хищници. Мъжете в скъпи сака я измерваха с поглед — хладно, пресметливо, без капка съчувствие. Гергана Ковача заемаше мястото начело като черна вдовица в средата на паяжината си. Близнаците бяха до нея.
— Господа — започна Николай Огнянов, като отвори папката пред себе си, — съгласно последната воля на Павел Балкански и резултатите от генетичната експертиза, контролният пакет преминава към неговата дъщеря, Ясмина Варненскиа…
— Един момент! — прекъсна го рязко Гергана Ковача и се изправи с ослепително уверена усмивка. — Преди да дадем кормилото на тази… особа, бих искала да представя свидетели. Хора, които я познават по-добре от всички тук. Те могат да потвърдят, че тя е психически нестабилна, склонна към скитничество и… към кражби.
Вратите на залата се разтвориха широко. По гръбнака на Ясмина премина ледена тръпка.
Вътре влязоха Радка Старозагорскиа и Иван Радославов.
Сред стъклото, кожата и скъпите костюми двамата изглеждаха нелепо, сякаш бяха доведени насила от друга епоха и пуснати на сцена, за която никой не ги беше подготвил. Радка Старозагорскиа беше пременена така, че още с първата си крачка прикова вниманието на всички в залата.
