Беше нахлузила уж „официална“ рокля с лъскави нишки, която проблясваше евтино при всяко движение. Косата ѝ бе вдигната в тежка, тромава прическа, напомняща кула. До нея Иван Радославов стоеше в намачкано сако, с неспокойни очи, които прескачаха от лице на лице. Изглеждаше жалък, изнервен и готов да избяга.
Гергана Ковача ги беше открила. Разбира се. Това беше най-лесният и най-мръсният ход.
— Ето ги — обяви тя с театрален жест. — Свекървата и законният съпруг на нашата „наследница“. Нека разкажат пред съвета коя всъщност е Ясмина Варненскиа.
Радка Старозагорскиа първоначално се смути от лукса, от строгите лица и от количеството хора, които очевидно бяха свикнали да командват милиони. Но после улови погледа на Гергана и сякаш си припомни защо е тук. Обещаното възнаграждение моментално ѝ върна куража.
Гласът ѝ се изостри, наду се, придоби познатия груб, пазарски тембър:
— Ох, хора добри, та тя не е наред с главата! Избяга от къщи, заряза мъжа си! Пари ми крадеше! Пиеше! В някаква секта сигурно се е забъркала! Тая жена трябва да се лекува, да я приберат в психиатрия, а не акции да ѝ дават!
Иван кимаше до нея като онези пластмасови фигурки на автомобилно табло. Не смееше да погледне Ясмина право в очите.
— Да… да… беше странна — промърмори той. — Напоследък особено. Нервна. Агресивна. Желираното месо хвърли…
В залата плъзна шепот. Оттук-оттам се чуха откъслечни думи: „скандал“, „психически проблеми“, „риск“, „опасно“. Гергана сияеше. Почти усещаше вкуса на победата. Ако унищожеше репутацията на Ясмина, щеше да обезсмисли и наследството ѝ.
Николай Огнянов се напрегна и леко се приведе напред, готов да се намеси. Но Ясмина постави длан върху лакътя му. Жестът беше тих, спокоен, категоричен. Не сега.
После тя се изправи.
Тишината се спусна толкова плътно, че в далечния край на залата се чу как някой премести химикалка върху масата. Ясмина тръгна бавно към бившите си роднини. Токчетата ѝ отмерваха равен, сух ритъм — сякаш започваше обратно броене.
Спря точно срещу Иван.
— Здравей, Иван.
Той вдигна очи и трепна. Жената пред него не беше онази Ясмина, с която бе свикнал. Не беше удобната, домашната, обърканата, винаги виновната. Срещу него стоеше красива, хладна, недостъпна жена — чужда. И той инстинктивно сви глава между раменете.
— Ясмин… ами… хайде да се приберем, а? Майка се тревожи…
Ясмина премести поглед към Радка Старозагорскиа. Онази вече беше отворила уста, за да излее още кал, но под ледения ѝ поглед се задави със собствените си думи и млъкна.
Тогава Ясмина се обърна към членовете на съвета.
— Тази жена не лъже — произнесе тя ясно и достатъчно силно, за да я чуят всички.
През залата премина изумен шум. Гергана повдигна вежди с победоносно задоволство. „Ето. Пречупи се.“
Но Ясмина продължи:
— Да, аз наистина напуснах дома. Пет години живях в ад. Миех подове, преглъщах унижения, спестявах от себе си, слушах крясъците на човек, за когото любовта означава контрол, а уважението не струва нищо. Знам каква е цената на парите, защото ги нямах. Знам колко тежи трудът, защото носих повече, отколкото ми се полагаше.
Тя се върна към масата, опря длани върху гладката повърхност и погледна присъстващите без молба, без страх и без желание да се оправдава.
— Ако за вас това е слабост, грешите. Това е моята школа. Моите „скъпи“ братя — тя едва забележимо кимна към близнаците — са израснали така, че не знаят колко струва хлябът. Те могат да проиграят компанията просто от скука. Аз оцелявах там, където зрели мъже биха се пречупили. Знам как се изгребва мръсотия. И ако в „Павел Балкански Груп“ се е натрупало нещо, за което всички предпочитате да мълчите, ще започна чистката още днес.
След това отново се обърна към Иван и майка му.
— Гергана Ковача ви плати, за да ме стъпчете публично, нали? — попита тя спокойно. — Иван, колко ви обещаха? Петдесет? Сто?
Лицето му пламна. Очите му се забиха в пода.
— Николай Огнянов — каза Ясмина, без да повишава глас. — Издайте чек на Иван Радославов за двойно по-голяма сума от тази, която вдовицата му е обещала. С едно условие: пълен отказ от всякакви претенции и развод по взаимно съгласие още днес.
Николай извади чековата си книжка. По изражението му личеше, че не просто я подкрепя — възхищава ѝ се.
— Иван! — изпищя Радка Старозагорскиа. — Да не си посмял! Тя ни купува!
Но Иван гледаше сумата така, сякаш пред него бяха хвърлили спасителен пояс. Алчността му се оказа по-силна и от майчиния глас, и от жалките остатъци от принципи.
— А ти, мамо… ти сама ни продаваш — прошепна той пресипнало и с треперещи пръсти взе чека.
— Напуснете — каза Ясмина равнодушно. — И двамата. И така, че никога повече да не ви виждам.
Иван сграбчи майка си под ръка и я повлече към изхода. Радка се дърпаше, сипеше проклятия, крещеше за съвест, за неблагодарност и за Божие наказание. Но синът ѝ вече я влачеше към асансьора — обратно към живота, който тя самата беше превърнала в пазарлък.
Вратите се затвориха зад тях.
Ясмина насочи поглед към Гергана. Лицето на вдовицата беше пребледняло. Най-силният ѝ ход току-що бе обърнат срещу нея.
— Представлението приключи — отсече Ясмина. — Да преминем към гласуването. Който е против встъпването ми в длъжност, може още сега да подаде заявление за напускане.
Настъпи пауза.
После един след друг хората около масата започнаха да кимат. Те не бяха романтици. Бяха прагматици. Видяха пред себе си не „истеричка“, не объркана наследница, а жена, която за минути бе разбила чужда комбинация — хладнокръвно, чисто юридически и пред всички.
Това не беше въпрос на рокля. Нито на грим. Нито на добре произнесена реч.
Това беше хватка.
Вечерта Ясмина стоеше на терасата на пентхауса и гледаше светлините на нощна Варна. Вятърът разпиляваше косата ѝ, но вече не приличаше на течение от стар вход. Беше друг вятър — такъв, който носи промяна.
Николай се приближи с две чаши шампанско.
— Беше безупречна — каза той. — Признавам, мислех, че ще се сринеш, когато ги видиш.
— И аз го мислех — отвърна тихо Ясмина. — Но когато погледнах Иван… разбрах, че той вече не е никой за мен. Просто човек от миналото. Дори ми стана жал за него. Останал е там, където всичко се измерва с желирано месо, подаяния и дребни сметки. А аз излязох оттам.
— И какво следва, госпожо Варненскиа? — попита Николай, приближавайки се още малко. — Откъде ще започнеш?
— От основно почистване — усмихна се тя. — Компанията има нужда от него. И аз също.
— Познавам човек, който умее да строи наново — каза той по-тихо и покри ръката ѝ със своята.
Ясмина го погледна в очите. За първи път не видя там насмешка. Видя уважение. А зад него — нещо, което приличаше на обещание.
Тя отпи от студеното шампанско.
— Знаеш ли, Николай… никога не съм обичала изумруди.
— А какво обичаш?
— Диаманти. Те са най-твърдите. Трудно се чупят.
Николай се усмихна и докосна чашата си до нейната.
— За твърдостта. И за новата господарка.
Долу градът шумеше — пълен с хора, които бързаха към домовете си, караха се за дреболии и живееха по чужди правила.
Но Ясмина знаеше едно съвсем ясно: там вече нямаше да се върне.
Никога.
