— Това няма да го ядем.
Йорданка Александрова побутна чинията с печената патица настрани така, сякаш от нея се вдигаха отровни пари. Виктория Костова остана неподвижна с лъжицата в ръка — тъкмо се канеше да разпредели гарнитурата. Над трапезарията падна тежко мълчание, в което се чуваше единствено равномерното тиктакане на стенния часовник.
Мартин Воин се прокашля неловко, но не каза нищо. Сестра му Гергана Огнянова се подсмихна и извади телефона си. Фотоапаратът щракна — тя снима масата с изражение, в което иронията личеше прекалено ясно. Свекърът, Петър Борисов, мълчаливо бе забил поглед в покривката.
Виктория бавно върна лъжицата обратно в съда. Върху старателно подредената маса имаше салати, които бе приготвяла още от сутринта, домашен хляб, изпечен специално за празника, и кана с напитка от червена боровинка. Свещите в красивите свещници потрепваха и хвърляха меки отблясъци по порцелана със златен кант — сватбен подарък от нейните родители.
Вечерта, която бе очаквала с толкова надежда, започваше да се разпада пред очите ѝ.
Преди седмица Виктория беше предложила със Мартин да отбележат седмата си годишнина у дома. Без шумен ресторант, без сервитьори, които постоянно да се навъртат около тях, без силна музика — само най-близките хора около семейната маса. Мартин не прие веднага идеята.
— Ами ако все пак отидем в някое кафе? — попита той, докато прелистваше на таблета менюта на заведения наблизо.
— Марти, нали искахме да е по-уютно, като у дома. Ще направя нещо по-специално. Родителите ти отдавна не са ни идвали. Ще поканим и Гергана — отвърна тя, докато разлистваше готварските книги в кухнята. — Ще се съберем семейно и ще поседим спокойно.
Накрая Мартин се съгласи, макар че в очите му за миг проблесна колебание. Той добре познаваше характера на майка си, но предпочете да замълчи, за да не помрачи радостта на жена си.
Виктория също разбираше, че отношенията ѝ с неговото семейство не са лесни. Не бяха открито враждебни, но между тях постоянно стоеше някакво напрежение — като невидима стена, която никой не назоваваше, но всички усещаха. И все пак, нима годишнината не беше подходящ повод поне да опитат? Ако не да съборят тази стена, то поне да я снижат малко.
Следващите дни преминаха изцяло в подготовка. Виктория съставяше менюто така, че да угоди на всеки от гостите. Помнеше, че свекърът ѝ Петър Борисов обича месо, че Йорданка Александрова предпочита по-обикновени ястия, а Гергана Огнянова постоянно спазва някакви диети.
Три дни тя обикаля магазини и пазари, за да избере най-пресните продукти. Патицата поръча от познат месар на пазара. Зеленчуците взе от фермерска сергия. Дори подправките купи от специализиран магазин в центъра на града.
В утрото на годишнината стана в шест. Замеси закваската за хляба, сложи патицата да се маринова с портокали и розмарин — по рецепта от кулинарно списание, което бе купила нарочно. После наряза зеленчуците за три различни салати.
Мартин предложи да ѝ помогне, но тя го изпрати за вино и цветя.
— Избери нещо хубаво. И нека изглежда празнично.
— Вземи наистина нещо добро. И да бъде красиво.
Към шест вечерта целият апартамент ухаеше на прясно изпечен хляб и подправки. Кристалните чаши проблясваха под светлината на полилея, приборите бяха подредени безупречно, а салфетките — сгънати във формата на лебеди. Виктория специално беше гледала видеоурок, за да се научи.
После се преоблече в новата си рокля с изумруден цвят, наведе косата си на къдрици и се гримира внимателно. От огледалото я гледаше уморена, но доволна жена.
Роднините пристигнаха точно в седем. Йорданка Александрова огледа антрето с преценяващ поглед и веднага забеляза новата ваза върху скрина. Петър Борисов стисна ръката на Виктория без много думи и ѝ подаде кутия бонбони — същата като онази, която бяха донесли и на предишната годишнина. Последна влезе Гергана Огнянова, без да откъсва очи от телефона си.
— Заповядайте в хола — каза Виктория колкото можеше по-сърдечно, макар в сърцето ѝ вече да се прокрадваха първите тръпки на тревога.
