В хола Йорданка Александрова най-напред се спря пред подредената маса. Погледът ѝ се плъзна бавно по чиниите, салфетките и свещите; веждите ѝ едва забележимо се повдигнаха, но тя не каза нищо. Настани се на мястото, което ѝ посочиха, и прибра ръце върху коленете си, сякаш беше дошла не на семейна вечеря, а на проверка.
— Мамо, татко, благодарим ви, че дойдохте — опита се да разведри атмосферата Мартин Воин. — С Виктория много се радваме, че сте тук.
— Личи си колко се радвате — измърмори Гергана Огнянова, докато сядаше срещу тях, без да оставя телефона.
Виктория Костова започна да носи ястията едно след друго. Първо постави студените предястия. Йорданка Александрова взе вилицата, бодна малко от салатата със сельодка, поднесе я към носа си, помириса я и я върна обратно в чинията.
— Рибата не е прясна — отсече тя с равен тон.
— Купих я тази сутрин — отвърна тихо Виктория.
— Значи са те излъгали.
Петър Борисов си наля водка, изпи я на един дъх и не направи дори опит да вдигне тост за годишнината. Гергана, от своя страна, започна да снима чинията си, местейки я леко наляво и надясно, докато търсеше най-подходящия ъгъл.
— За инфограма е — поясни тя, макар никой да не беше попитал. После наведе глава и пръстите ѝ забързаха по екрана.
Свекърът ядеше мълчаливо и само от време на време кимваше към Мартин, когато синът му се опитваше да подхване разговор за работа. Виктория усещаше как празничното настроение, което беше градила цял ден, се разтапя бавно и безвъзвратно като масло върху нагорещен тиган.
— Хляба вие ли го правихте? — попита Йорданка Александрова, откъсвайки съвсем миниатюрно парченце.
— Да. Замесих го сутринта — отговори Виктория.
— Тежичък е. Прекалили сте с маята.
Виктория прехапа устна. Рецептата беше премерена до грам, хлябът беше станал пухкав, с тънка хрупкава коричка. Мартин вече беше изял две филии с видимо удоволствие, но сега застина с третата в ръка, сякаш не знаеше дали има право да я довърши.
Печената патица трябваше да бъде върхът на вечерта. Виктория я внесе под тежките, безмълвни погледи на гостите. Златистата ѝ кожа блестеше в меката светлина на свещите, а ароматът на портокал и розмарин се разля из цялата стая.
— Патица? — Йорданка Александрова повдигна вежди. — В обикновен ден?
— Днес не е обикновен ден, мамо. Имаме годишнина — напомни Мартин.
— Годишнина се казва, когато има венчавка или поне църковна сватба. А така… една регистрация в гражданското и толкова.
— Мамо, защо го казваш по този начин? — лицето на Мартин почервеня.
— А какво толкова казах? Истината. Освен това патицата е много мазна птица. На мен холестеролът ми е висок.
— И моят — веднага се съгласи Петър Борисов, макар само седмица по-рано Мартин да беше разказвал как баща му с апетит изял свинска пържола на новогодишното фирмено тържество.
Точно тогава прозвучаха думите, които сякаш срязаха въздуха: че „това няма да го ядат“. Йорданка Александрова отмести чинията си. Петър Борисов хвърли кос поглед към жена си и също остави вилицата.
Гергана се изкикоти и вдигна телефона. Последва сухото щракване на камерата. Виктория видя как момичето веднага започна да пише нещо.
— Гергана, какво правиш? — не издържа Мартин.
— Качвам сторис. Написах: „Когато те поканят на празник, а няма какво да се яде“ — отвърна тя и погледна майка си с доволна усмивка.
Йорданка Александрова одобрително изсумтя.
— Е, какво? Истината е написала. Патицата е като подметка, салатите нямат вкус. Чудя се дали да не поръчаме пица.
— Мамо! — Мартин се изчерви още повече. — Виктория се стара цял ден, готви от сутринта!
— Старанието не е същото като резултат — философски отбеляза Петър Борисов, докато си наливаше поредната чашка.
— Трябваше предварително да попитате какво ядем — добави свекървата с тон на човек, който обяснява очевидното. — Аз например щях да поискам една обикновена руска салата — семпла, без излишни претенции.
