Виктория Костова усети как в гърлото ѝ се надига тежка буца. Остави внимателно ножа до чинията и се изправи, като каза, че ще донесе сос от кухнята. Там се облегна на хладилника, затвори очи и няколко пъти пое дълбоко въздух. Вечерта, която бе чакала с толкова вълнение, бавно се превръщаше в истинско мъчение.
След малко се върна неохотно в трапезарията, седна обратно на мястото си и хвана вилицата почти машинално. Хапките не слизаха. Наблюдаваше как Йорданка Александрова нарочно избутва чинията си настрани, сякаш храната я обижда лично, а Гергана Огнянова ровеше из салатата и вадеше само парченцата краставица, като с погнуса оставяше всичко останало.
— А помниш ли, Мартине, как готвеше Елица Емилова? — внезапно се оживи Йорданка Александрова и се обърна към сина си.
Елица Емилова беше първата приятелка на Мартин Воин, много преди Виктория Костова да се появи в живота му. Свекървата никога не пропускаше удобен момент да я спомене.
— Ето това беше момиче — и баници умееше да прави, и месо да сготви както трябва. А каква супа правеше, да знаеш!
— Мамо, стига вече — каза Мартин Воин уморено.
— Какво „стига“? Да не би истината да е забранена? Жена ти не може една обикновена патица да приготви както хората. Седма годишнина, а напредък никакъв.
Гергана Огнянова се изкикоти тихо, без да вдига поглед от телефона си, в който продължаваше да пише нещо. Виктория Костова отново стана от масата.
— Ще донеса десерта — произнесе тя с прегракнал глас.
В кухнята застана до прозореца. Навън валеше сняг, а редките минувачи бързаха по улицата, всеки към своите задачи и тревоги. В съседните прозорци светеше меко, топло сияние. Там сигурно също вечеряха, може би и там отбелязваха нещо важно. Само че, вероятно, никой не превръщаше празника в разпит и присъда.
Останалата част от вечерта премина в задушаващо мълчание. Виктория Костова наливаше чай, прибираше чинии, подаваше чаши. Гостите седяха с вкаменени лица и от време на време разменяха по някоя кратка реплика за времето или за цените на горивата.
Към девет вечерта Йорданка Александрова се изправи.
— Е, време е да тръгваме.
В антрето, докато обличаше палтото си, тя нарочно каза високо на мъжа си:
— Ще трябва по пътя да спрем някъде да вечеряме като хората. Иначе си тръгваме гладни.
— Така гости не се канят — добави Гергана Огнянова, докато намяташе шала си. — Следващия път по-добре да отидем в ресторант. Там поне готвачите са професионалисти.
Петър Борисов измърмори нещо от рода, че „едно време жените са знаели как се готви“, и пръв излезе през вратата.
Мартин Воин ги изпрати до асансьора. Виктория Костова чу как той тихо казва нещо на майка си, но нейният глас прозвуча достатъчно силно, за да стигне до нея:
— Не я защитавай, Мартине. Не го казвам от злоба. Просто човек трябва да умее да посреща гости.
Когато входната врата се затвори, Виктория Костова остана неподвижна насред коридора. В гърдите ѝ се надигаше вълна — но не на обида. Не, беше нещо по-силно, по-твърдо и много по-решително. Тя влезе в дневната и погледна масата: почти недокоснатите ястия, изгасналите свещи, смачканите салфетки.
Мартин Воин се върна пребледнял.
— Вики, прости им. Те…
— Недей — прекъсна го тя. — Просто недей.
Започна да събира чиниите. Мартин Воин мълчаливо застана до нея и ѝ помогна. Патицата, около която тя се беше въртяла половин ден, отиде в кофата за боклук — на никого вече не му се ядеше от нея. Салатите също изхвърлиха. Оставиха единствено хляба — същия онзи „тежък“ хляб, който после Мартин Воин ядеше цяла седмица и непрекъснато хвалеше.
Когато кухнята най-сетне беше подредена, двамата седнаха на чистата маса един срещу друг.
