— Да не чакаш Светослав Колев да се появи с оня раздрънкан „Логан“? — изсмя се Златка Асенова. — Той те блокира още по обяд, проверих лично!
Деветнайсет минути могат да се влачат безкрайно, когато чакаш пред зъболекарски кабинет. И да изтекат като миг, ако отброяват края на един живот.
Точно в 19:01 под арката на двора бавно се плъзна черен джип. Движеше се тежко и уверено, сякаш огромен кораб навлиза в тесен канал. Лъскав, внушителен, с регистрационен номер, пред който и най-сънливият патрул би застанал мирно. След него спря втора кола — по-ниска, но също толкова представителна.
Джипът застина тъкмо срещу разпилените ми куфари. Мъжете при гаражите изпуснаха инструментите си. От прозореца Златка се задави насред следващата обида.
От автомобила слезе висок мъж в тъмно палто, с лице, строго като издялано от камък. Борис Мартинов — собственик на един от най-големите логистични холдинги в Северна България. Баща ми. Човекът, когото Златка Асенова бе виждала единствено по телевизията, а шефът на Красимир Воин споменаваше с притеснение.
Той дори не погледна фасадата. Приближи се към мен, изтупа невидима прашинка от рамото ми и спокойно попита:
— Това ли е всичко?
Посочих куфарите, захвърлени в калта.
Златка бе отворила уста, но звук не излезе. Беше го познала. Лицето ѝ посивя — същият оттенък като онези безвкусни сладкиши, с които непрекъснато ме упрекваше.
— Натоварете багажа — нареди баща ми на шофьорите. — Ралице, качвай се. Имаме работа.
Изправих се. Погледнах нагоре към балкона. Красимир изпусна цигарата върху панталона си и дори не усети как прогаря плата. Гледаше баща ми така, сякаш пред него стоеше призрак с данъчна проверка в ръка.
Деветнайсет минути. Толкова бяха нужни, за да престане Велико Търново да бъде клетка за мен.
В купето миришеше на скъпа кожа и на онова хладно спокойствие, което само хора с власт носят със себе си. Вгледах се в ръцете си — лакът на палеца беше напълно обелен от ципа на куфара. Баща ми мълчеше. Той умееше да мълчи така, че тишината тежеше повече от всяка кавга.
Спряхме пред офиса му — сива сграда край Янтра. Един кратък знак към секретарката и пред мен се появи чаша горещ чай в фин порцелан. Не отчупената ми чаша от вкъщи, която Златка все заплашваше да изхвърли, а лека, прозрачна, почти ефирна.
— Пий — каза баща ми. — После отвори лаптопа. Нали си диспечер. Начертай маршрута — как стигна дотук.
Извадих банковите извлечения на общите ни сметки с Красимир. Три години работех в пристанището на две смени, поемах нощни дежурства, за да покривам неговите „временни затруднения“. Твърдеше, че транспортната му фирма е на ръба на фалит. Че трябва търпение. Че съм му опора.
Не беше смешно. Беше унизително — колко методично са ме ограбвали.
Въвеждах цифрите в таблицата машинално, както правя по време на смяна. Пръстите ми тракаха по клавишите, а в съзнанието ми се подреждаше схема — стройна, точна, без пролуки. Моята заплата — 65 000 лева. Неговата — уж 30 000. А ето и скритата сметка на Красимир, до която баща ми получи достъп с едно обаждане до банковата сигурност.
Всяко второ число от месеца. Редовно, почти по разписание. 45 000 лева се прехвърляха от неговата сметка към картата на Златка Асенова. Три години подред.
1 620 000 лева.
Гледах екрана и усещах как раменете ми сами се изправят. Стомахът, който от месеци се свиваше при всяко щракване на ключ в ключалката, най-сетне се отпусна. Не бях товар. Бях финансирала чуждата алчност.
— Той е крал от собствения си син — прошепнах. — За Теодор Славчев не стигаха пари за логопед и аз поемах двойни смени, а той превеждаше хиляди на майка си, за да ѝ купува сладкиши и да поддържа удобството ѝ.
