По-късно тя неведнъж се връщаше мислено към онази вечер. Готвеното къкреше тихо, дъждът се стичаше по стъклата, въздухът бе напоен с аромат на мащерка. Всичко изглеждаше подредено и предвидимо. До мига, в който прозвучаха думите, отключили нещо в съзнанието ѝ — сякаш стар механизъм щракна и заключи вратата отвътре.
— Вече не те обичам.
А след това той стоеше при входа — не с обяснение, а с приготвен куфар.
Магдалена Родопска бе до котлона и разбъркваше зеленчуковото ястие. Мирисът на чесън, домати и дафинов лист изпълваше кухнята, а ситният юнски дъжд рисуваше сиви линии по прозореца. Тя хвърли поглед към часовника — 18:45. Красимир Радев трябваше да се прибере всеки момент. По навик в петък приготвяше любимото му рагу с ароматни хлебчета — той го искаше всяка седмица.
— Маги, седни за малко — каза той, появявайки се на прага по-рано от обикновено.
Тя изгаси котлона, свали престилката и се настани срещу него. По лицето му личеше напрежение — онова, с което човек започва труден разговор.
— Разлюбих те — изрече тихо, без да вдига очи.
Магдалена се вцепени. Сърцето ѝ подскочи болезнено, но изражението ѝ остана спокойно. Очакваше сълзи, вик, въпроси „защо“, ала вместо това вътре в нея нещо се затвори с ясно щракване — като катарама на стара чанта.
— Ясно — кимна тя и се изправи.
Красимир я погледна объркано. Беше готов за сцена, за упреци, за молби. Вместо това Магдалена мълчаливо отиде в антрето, извади пътната му чанта и започна да подрежда дрехите му. Тениски, дънки, чорапи — всичко сгънато прилежно, както той предпочиташе.
— Какво правиш? — прошепна той, останал на прага.
— Съдействам ти да си тръгнеш. Щом чувствата ти са изчезнали, логично е да продължиш нататък — отвърна тя, поставяйки вътре зелената му любима суитшъртка.
— Почакай… не можем ли да поговорим?
— За какво? — попита спокойно, без да го поглежда. — Ти вече каза достатъчно.
Четката за зъби, самобръсначката, гелът — всичко намери място в багажа.
— Не предполагах, че ще реагираш така… веднага — измърмори той.
— А аз не предполагах, че ще ме лъжеш — отвърна Магдалена и дръпна ципа. — Петнадесет години подреждах масата, чакайки да се прибереш. От днес нататък няма да го правя.
Подаде му чантата. Красимир я гледаше така, сякаш я виждаше за пръв път. В погледа ѝ нямаше нито ярост, нито сълзи — само твърдост.
— Маги, може би… да помислим още малко?
— Мисли сам — каза тя и отвори вратата. — Сбогом.
Вратата се затвори глухо. Тя се върна в кухнята, задържа поглед върху тенджерата и без колебание изсипа съдържанието в мивката.
— Никога не съм го харесвала това ястие — промълви под нос.
Отвори хладилника. Вътре стоеше всичко, купувано „за него“: мазни колбаси, сосове, пакетирани закуски, тъмна бира. Извади кофата за боклук и започна да освобождава рафтовете един по един.
— От днес тази кухня е моя — произнесе твърдо.
На следващата сутрин тя се събуди по-рано от обикновено и за първи път от години усети странна, непривична лекота.
