Елена Мартинова застина на прага на детската стая, вперила поглед в празното легълце. Завивката беше отметната настрани, плюшеното зайче лежеше захвърлено на пода, а прозорчето зееше широко отворено и пропускаше ледения януарски въздух вътре. Нещо в гърдите ѝ се сви болезнено и сякаш се срина надолу.
— Зоя? — извика тя тихо, макар да усещаше, че отговор няма да получи.
Стенният часовник показваше осем и половина вечерта. Беше се прибрала по-рано от работа, защото в офиса спряха отоплението. Очакваше да намери дъщеря си вече заспала, а Георги Радославов — изтегнат пред телевизора. Вместо това я посрещнаха студ и потискаща тишина.
Телефонът ѝ иззвъня тъкмо когато набираше номера му. На дисплея се появи името „Георги Радославов“.
— Къде си? — изстреля тя без поздрав. — И къде е Зоя? Защо вкъщи е като в хладилник?
— Не започвай с виковете — отвърна той раздразнено, както винаги, когато темата не му беше удобна. — При мама сме. Чуваш ли ме? При мама сме, всичко е наред.
— При коя мама? Какво правите там по това време? Утре детето е на градина!
— Елена, стига. Майка ми искаше да види внучката си. Отбихме се за малко. Вече тръгваме.
Студ премина по ръцете ѝ. Керанка Симеонова живееше в другия край на града, в стар панелен блок до индустриалната зона. Пътят дотам отнемаше поне четиридесет минути, ако няма задръстване.
— При минус двадесет градуса сте тръгнали натам? Вечерта? Зоя едва преди седмица се оправи! Лекарката каза…
— Пак ли с тези лекари? — прекъсна я той с насмешка. — Само тях слушаш. Мама твърди, че детето трябва да излиза на чист въздух, не да кисне между четири стени. Трябвало да се калява, не да го тъпчеш с дрехи. Идваме си, чакай ни.
Разговорът прекъсна, преди тя да успее да отговори.
Елена остана насред стаята, стискайки телефона до побеляване на пръстите. Вятърът отвън виеше и блъскаше снежни зърна по стъклото. Самата тя беше тичала почти до входа от спирката, увита в дебело яке до носа. А петгодишната ѝ дъщеря, едва съвзела се от тежка настинка, сега прекосяваше града заради прищявката на свекърва си.
Час и половина по-късно входната врата се тръшна. Чуха се стъпки в коридора. Елена излезе от кухнята, където напразно се опитваше да се стопли с горещ чай, и замръзна от гледката.
Зоя стоеше в антрето пребледняла, с посинели устни. На главата ѝ имаше тънка плетена шапчица — подарък от Керанка Симеонова за миналата Нова година, „фина и красива, за госпожица“. Якето ѝ беше разкопчано, шал липсваше, а на краката ѝ — есенни обувки с тънка подметка.
— Мамо… — прошепна детето.
Тялото ѝ трепереше ситно и непрекъснато, като на изплашено животинче.
Елена се втурна, вдигна я на ръце и я притисна към себе си. Бузите ѝ бяха ледени, ръцете — вкочанени като ледчета.
— Георги! — извика тя, прегръщайки треперещото момиче. — Къде е дебелото ѝ яке? Къде са ръкавиците? Зимната шапка?
Той се занимаваше с ключалката, без да я поглежда. Изглеждаше както винаги след посещение при майка си — едновременно гузен и инатливо предизвикателен.
— Мама каза, че я претопляш — измърмори. — Детето трябвало да усеща студа, за да се научи организмът му да се бори. Това било закаляване. Всички разумни хора така правели.
— Наричаш това закаляване? — гласът ѝ премина в писък. — Да разкарваш болно дете в такъв мраз без зимни дрехи?
— Не ми крещи! — най-сетне я погледна той. — Майка ми знае какво прави. Отгледала е три деца. А ти? Имаш едно и го пазиш като порцеланова фигурка. После се чудиш защо е толкова крехка и настива от всеки полъх. Мама казва…
— Не ме интересува какво казва майка ти! — прекъсна го Елена и понесе Зоя към банята, пускайки горещата вода. — Детето ми е вкочанено, а ти ми говориш за методи!
Зоя не обели и дума. Именно това я уплаши най-силно — обикновено момичето не млъкваше, чуруликаше непрекъснато. Сега тя само се беше сгушила в майка си, притиснала лице в рамото ѝ, и трепереше мълчаливо.
