— Значи за брат ми — апартамент и удобства, а за мен — бурени и данъци? Чудесно разпределение. Вземете си ключовете. — Виктория Тодорова остави връзката върху масата с хладнокръвие, сякаш се освобождаваше от чужда тежест, която никога не е била нейна.
Галина Мартинова застина с чашата във въздуха. Георги Радославов откъсна поглед от телефона си и впери очи в сестра си. В кухнята се настани плътна, неловка тишина, разкъсвана единствено от равномерното тиктакане на стенния часовник. Подобна реакция никой не беше очаквал. Най-малко от Виктория — кротката, сдържана, винаги отстъпчивата, която никога не повишаваше тон и не правеше сцени.
Всичко тръгна преди година и половина, когато баща им почина внезапно от инфаркт на работното си място. Беше едва на петдесет и осем. Затворен човек, свикнал сам да поема отговорностите и да не обсъжда намеренията си. Важните документи държеше в стар метален сейф, а ключът стоеше на връзката му заедно с домашните. След погребението стана ясно, че завещание няма. В сейфа се намериха единствено нотариалните актове — за апартамент в града и за къща на село. Това означаваше едно: имуществото следва да се подели по равно между двете му деца — Виктория и Георги.
Първите шест месеца минаха в обикаляне по институции. Нотариусът — жена на средна възраст с изморен поглед — търпеливо разясняваше процедурата: подаване на заявление, събиране на удостоверения, плащане на такси, изчакване. Двамата ходеха заедно, седяха мълчаливо по коридорите, подписваха там, където им посочат. Между тях нямаше открит конфликт, но и особена близост липсваше. Роднини — да. Съмишленици — не. Израснали под един покрив, но поели в различни посоки.
Когато изтече законният срок и наближи денят за получаване на удостоверенията за наследство, Галина Мартинова ги събра на „семеен съвет“. Тя живееше в собствен едностаен апартамент, останал ѝ от майка ѝ. Към имотите на покойния си съпруг нямаше претенции — бракът им бе сключен късно, след като всичко вече беше придобито на негово име.
Седяха на същата тази кухня. Майката наля чай от термос, наряза купен сладкиш, седна срещу тях и въздъхна:
— Трябва да решим кой какво ще поеме.
Георги изчака. Виктория не каза нищо.
— Мислих по въпроса — продължи Галина. — Георги работи в града, на него му трябва жилище. А ти, Вики, винаги си обичала селото. Помниш ли как като малка искаше да оставаш при баба си цяло лято? Не ти се връщаше обратно. Е, вземи къщата. Така ще е честно.
Тогава Виктория кимна. Наистина пазеше топли спомени от онова място — тишината след градския шум, мириса на прясно окосена трева, вечерите на верандата, когато небето пламваше в залез. Георги работеше в областния център като мениджър в логистична фирма и живееше под наем в малък апартамент в покрайнините. Предложението звучеше разумно: той получава градския апартамент на баща им, тя — семейната къща в Сандански, на около сто и двадесет километра, в район, където автобус минаваше едва три пъти дневно. Равностойно, уж справедливо, без караници.
— Добре — отвърна тя тогава.
По лицето на Георги се изписа облекчение. Явно се беше подготвил за съдебни спорове и обвинения, но всичко приключи мирно.
Документите бяха издадени без възражения. Георги стана собственик на двустаен апартамент от петдесет и два квадрата в нов квартал — седми етаж в панелен блок, с направен основен ремонт преди три години. Виктория получи стар дървен дом с двор от два декара в Сандански — наследство, което на хартия изглеждаше романтично.
Първият шок дойде седмица по-късно, когато тя реши да отиде и да огледа имота. Взе си почивен ден, качи се на ранния автобус и два часа и половина се друсаше по разбит път. Слезе до един наклонен селски магазин и тръгна по прашната улица, покрай изоставени къщи и обрасли дворове.
Картината, която я посрещна, нямаше нищо общо със спомените ѝ. Къщата беше западнала. Баща ѝ не беше стъпвал там пет години — след смъртта на дядо ѝ просто не му оставаше време. Бабата си беше отишла още по-рано, а домът стоеше празен.
Покривът течеше на няколко места — по тавана личаха влажни петна и мухъл. Дървената облицовка беше потъмняла и на места изгнила. Верандата се беше килнала, стъпалата се клатеха. Оградата беше паднала тук-там, останали бяха само ръждясали колове и провиснала мрежа. Дворът — джунгла до кръста: репеи, коприва, тръни, пирей. Някъде под тази растителност се криеха лехите, които баба ѝ някога обработваше.
Виктория стоеше сред занемареното пространство и усещаше как гърлото ѝ се свива. Не от умиление, а от ясно, почти болезнено съзнание колко сериозен е проблемът. За да се възстанови къщата, щяха да трябват месеци труд и стотици хиляди лева. Алтернативата беше събаряне и нов строеж. Трети вариант нямаше.
Обиколи постройката, надникна в навес с пропаднал покрив. Входната врата едва се отвори — наложи се да я блъсне с рамо. Вътре миришеше на влага и мишки. Стар диван, маса, желязно легло — всичко покрито с прах. Тапетите висяха на ивици. Печката, единственият източник на отопление, изглеждаше за смяна.
Тя излезе навън, седна на разклатеното стъпало и набра майка си. Обхватът беше слаб, но разговорът се осъществи.
— Мамо, тук съм.
— И как е? — попита бодро Галина.
— Разпада се. Покривът капе, подът е изгнил, оградата я няма. Това не е къща, а руина.
— Е, Вики, пет години никой не е живял там. Нормално е да се занемари. Земята е хубава, въздухът — чист. Ще го оправиш постепенно, ще стане чудесна вила.
— За „постепенно“ трябват много пари.
— Няма да бързаш. Нали няма да се местиш веднага?
Виктория замълча. Нямаше сили за спор. Прибра телефона и още дълго обикаля, опитвайки се да изчисли обема работа. Беше безсмислено — задачата изглеждаше безкрайна.
Седмица по-късно пристигна първата данъчна бележка — дванадесет хиляди лева годишно за земята. След нея — пет хиляди за имота. После и три хиляди за сметосъбиране и поддръжка на общите площи. Виктория седна с калкулатор. Само задължителните плащания възлизаха на двадесет хиляди лева годишно — близо една пета от дохода ѝ. А тя беше учителка в начален курс в районно училище и заплатата ѝ не позволяваше разточителство за празна, рушаща се къща.
При това домът изискваше спешен ремонт. Ако не се вземат мерки, след година-две щеше окончателно да се превърне в купчина дъски, а данъците върху земята щяха да останат.
След кратко колебание Виктория реши да потърси майстор от района, който поне да огледа покрива и да ѝ каже откъде изобщо да започне.
