Тя замълча за миг, после довърши мисълта си спокойно:
— Сега аз ще реша какво да правя със своето.
От другата страна на линията настъпи кратка пауза, сякаш Георги търсеше подходящи думи.
— Това не е честно — отвърна той накрая. — Такива неща не се правят еднолично. Трябваше поне да обсъдиш с нас.
— Когато разпределяхме наследството, някой попита ли ме дали съм съгласна да поема къща, която гълта пари? — гласът ѝ остана равен. — Просто ми обяснихте, че така било правилно. Сега аз постъпвам по същия начин — уведомявам ви.
Той започна да ѝ говори за семейство, за уважение, за паметта на баща им Борис Радославов. Виктория го изслуша, без да го прекъсва, но когато разговорът започна да се върти в кръг, сложи край:
— Решението е взето. Ако искаш къщата — предложението ми остава. Половината от реалната ѝ стойност. В противен случай я продавам.
И затвори.
Следващите седмици преминаха в огледи. Различни хора идваха до имота край Сандански — млади семейства с ентусиазъм, възрастни двойки с измервателни рулетки, мъже с делови вид, които преценяваха терена повече от самата постройка. Повечето си тръгваха с поклащане на глава. Някои се опитваха да свалят цената драстично.
— Двеста и осемдесет хиляди и го взимаме веднага — предложи един строител, оглеждайки покрива с присвити очи.
— Не бързам — отвърна Виктория. — Благодаря.
Тя действително не бързаше. За първи път от година и половина усещаше, че контролира ситуацията. Всеки отказ ѝ носеше не разочарование, а увереност.
Галина Мартинова ѝ се обади няколко пъти. Първия път плачеше — че баща ѝ не би одобрил, че хората ще говорят, че не е редно децата да разпродават родовото. Втория път беше по-спокойна, почти делова:
— Може би да изчакаш? Може би след време цените ще се вдигнат?
— Мамо, аз вече чаках година и половина — отвърна Виктория. — Плащах данъци, ток, вода, ремонтирах каквото можах. Няма смисъл да поддържам нещо, което не използвам.
— Но това е домът на баща ти…
— Домът на татко беше там, където живеехме заедно. Стените сами по себе си не са памет.
От другата страна се чу тежка въздишка. Разговорът приключи без скандал, но и без съгласие.
Междувременно брокерката се обади с новина:
— Имам сериозен интерес. Младо семейство от града. Търсят голям парцел, искат да строят наново. Сегашната къща не ги плаши.
Огледът мина спокойно. Мъжът и жената обикаляха двора дълго, обсъждаха къде би могъл да бъде новият вход, къде градина, къде гараж. Не гледаха гнилите дъски, а пространството.
— Харесва ни — каза жената накрая. — Ще трябва да вложим много труд, но мястото си струва.
Предложиха четиристотин и двадесет хиляди лева. Не беше максималната оценка, но беше близо. Виктория не се пазари дълго.
— Съгласна съм.
Документите се подготвяха около месец. Нотариус, скици, удостоверения, банкови преводи. Всичко мина безпроблемно. В деня на подписването Виктория държеше в ръката си същите онези два стари ключа на избелелия кожен ключодържател. Погледна ги за последно и ги остави на масата пред новите собственици.
Когато сумата постъпи по сметката ѝ, тя дълго гледа цифрите на екрана. Не изпита триумф. По-скоро облекчение. Затвори един тежък период.
С част от парите изплати остатъка по ипотеката на своя апартамент. Друга задели на депозит. За първи път отдавна си позволи да мисли за бъдещето без притеснение.
Георги научи за сделката от майка им. Обади се същата вечер.
— Значи го направи — гласът му беше напрегнат.
— Да.
— Без да ни кажеш кога ще подписваш.
— Уведомих те, че ще продавам. Предложих ти да го купиш. Отказа.
Той замълча за момент, после избухна:
— Всичко мериш в пари! Не всичко е сметки и печалби!
— Точно така — отвърна тя тихо. — Но когато само един плаща сметките, това вече е проблем.
Разговорът приключи рязко. Този път той затвори.
След това комуникацията помежду им стана рядка. Кратки съобщения по празници, формални поздрави. Нищо повече. Галина Мартинова продължи да поддържа връзка и с двамата, опитвайки се да изглади острите ръбове, но темата за къщата остана табу.
Мина почти месец в относително спокойствие, когато телефонът на Виктория отново иззвъня. На дисплея светеше името на Георги. Тя се поколеба секунда, преди да приеме обаждането. Този път гласът му звучеше различно — не толкова ядосан, колкото уморен.
И тя усети, че разговорът, който предстои, няма да бъде за пари, а за нещо много по-дълбоко.
