Майсторът, към когото Виктория се обърна, беше местен човек — бай Иван Велизаров, някога тракторист, а сега преживяващ от дребни ремонти из околните села. Той дойде още същата седмица, покатери се на покрива, огледа внимателно прогнилата конструкция и след няколко минути слезе, поклащайки глава.
— Работата не е за кърпене — отсече той. — Тук си трябва цялостна подмяна. Но ако искаш временно решение, само колкото да не тече, мога да сложа рубероид и да го закрепя здраво. С материалите ще ти излезе около десет хиляди лева.
— Направете го — отвърна тя без излишни колебания.
Седмица по-късно прозорците вече бяха заковани с плоскости от шперплат, за да не ги строшат хлапетата от селото или да не се нанесат бездомници. Това ѝ струваше още пет хиляди. В плевнята бай Иван откри остатъци от стара боя и няколко втвърдени четки. Реши да освежи капаците на прозорците — не от необходимост, а за да не изглежда къщата съвсем изоставена и мрачна.
— За оградата ще мислим ли? — попита той, като посочи наклонената мрежа.
Виктория хвърли поглед към криво провисналата тел и въздъхна.
— Засега няма как. Парите не стигат.
— Както решиш. Само че ако съседите пуснат животните, ще изпотъпчат двора.
— Няма какво да тъпчат — уморено отвърна тя.
Когато се прибра в града, я глождеше странно усещане — не че някой я беше излъгал открито, а по-скоро че истината ѝ бе спестена. Майка ѝ рисуваше картини на спокоен живот сред природата — собствен двор, тишина, свобода. А Георги Радославов изобщо не се задълбочаваше — той получи апартамента и останалото сякаш не го засягаше.
Докато Виктория се бореше с течове и плевели, Георги действаше решително. Напусна наетото жилище, настани се в наследения апартамент, направи лек освежителен ремонт — пребоядиса стените, подмени санитарията, обзаведе с нови мебели. Два месеца по-късно вече го отдаваше под наем. Намери млада двойка програмисти, работещи дистанционно — без деца и домашни любимци. Тридесет хиляди лева месечно чист доход, консумативите отделно. Подписаха договор за една година.
С гордост разказваше за това на неделните семейни обеди у Галина Мартинова, където Виктория идваше веднъж месечно.
— Попаднах на свястни хора — споделяше той, докато си мажеше филия с масло. — Личи си, че са отговорни. Плащат навреме, дори превеждат наема няколко дни по-рано.
Майка им го гледаше с умиление.
— Браво, Георги. Баща ти би се гордял. Разумно постъпи с наследството.
Виктория мълчаливо сърбаше супата си и си мислеше, че може би баща им щеше да се гордее и с нея — ако знаеше как всеки месец отделя средства за къща, в която нито живее, нито планира да живее, и която въпреки усилията ѝ бавно се разпада.
Измина година. Тя внесе втория годишен данък — още двадесет хиляди лева, изчезнали без възвръщаемост. Къщата продължаваше да стои самотно, рушейки се постепенно. През пролетта и лятото Виктория ходи няколко пъти до Сандански, косеше бурените с бензинов тример, взет назаем от съседката си, събираше боклуци в чували. Безсмислено усилие — след месец всичко отново обрастваше, а вятърът донасяше нови пластмасови бутилки и найлони от пътя.
Една вечер, докато плащаше поредната сметка през банковото приложение, ръката ѝ застина над клавиатурата. В съзнанието ѝ проблесна прост въпрос: „Защо?“
Толкова очевиден, а толкова дълго игнориран. Защо продължава? Защо излива пари, време и сили в нещо, което не ѝ носи нищо?
Заради спомените? Те бяха свързани с баба ѝ и дядо ѝ, с детството, с топлия дом от миналото — не с тази влажна, миришеща на мухъл постройка, в която щъкат мишки.
Заради бъдещето? Какво бъдеще? За основен ремонт биха били нужни стотици хиляди левове — средства, които тя нямаше и не се очертаваше да има. Като учител в начален курс получаваше четиридесет и пет хиляди лева месечно след удръжките. Една трета отиваше за наема на малкия ѝ апартамент в стар блок в покрайнините. Още толкова — за храна и битови сметки. Оставаха около петнадесет хиляди. Именно от тях плащаше данъците за къщата. Реално живееше с десет хиляди на месец. Спестявания бяха невъзможни.
Тя затвори приложението, без да потвърди превода. Седна на дивана, придърпа коленете си към гърдите и дълго се взира в сивото небе зад прозореца. Ръмеше ситен дъжд, а по перваза пълзеше самотна муха.
В края на пролетта майка им организира нов семеен обяд — поводът беше тридесет и третият рожден ден на Георги. Събраха се тримата. Масата беше подредена както винаги — салати, печено пиле, картофи. Обикновена вечеря, каквито бяха имали десетки.
Разговорът естествено се завъртя около ежедневието. Георги спомена, че наемателите поискали освежаване на банята — на места плочките се били разлепили, а силиконът потъмнял.
— Ще трябва да вложа средства — въздъхна той, сякаш решаваше съдбовен проблем. — Около тридесет-четиридесет хиляди. Но това е инвестиция. Ако я оправя както трябва, мога да вдигна наема на тридесет и пет хиляди. За година ще си избия разхода.
Галина Мартинова кимна съчувствено.
— Имоти без грижа не стават, сине. Но после се отплащат.
Виктория слушаше и усещаше как в нея се надига не гняв, а хладно раздразнение. Абсурдът беше прекалено очевиден. Той влага тридесет хиляди и увеличава дохода си с пет хиляди месечно. Тя внася по двадесет хиляди годишно и не получава нищо. И всички приемат това за напълно нормално.
— А твоята къща как е, Вики? — попита внезапно майка ѝ с ведра усмивка. — Ходи ли скоро?
— Да. Миналия месец. Косих тревата — отвърна кратко тя.
— Може да облагородиш двора. Да засадиш цветя, някакви храсти. Ще стане приятно.
Виктория остави вилицата и я погледна внимателно. Майка ѝ наистина не осъзнаваше противоречието.
— Мамо, според теб справедливо ли беше разделено наследството?
Въпросът прозвуча спокойно, почти небрежно. Но на масата настъпи тишина.
— Разбира се — отвърна след кратка пауза Галина. — Получихте по равно. Всеки своето.
— По равно? — повтори Виктория тихо.
Георги се изправи леко на стола си, доловил новия тон в гласа ѝ. Тя винаги беше отстъпчива, не влизаше в спорове. А сега в погледа ѝ имаше решителност.
— Какво намекваш? — попита той.
Тя се облегна назад и скръсти ръце.
— Георги получи апартамент, който носи по тридесет хиляди лева на месец. Това прави триста и шестдесет хиляди годишно чист доход. Аз получих къща, която изисква постоянни разходи и всеки месец изсмуква от мен пари.
