— Да, мамо? Тук съм. Да, крещи. Какво? Не, нямам намерение… Добре. Добре, мамо. Ще ѝ кажа.
Той остави телефона и се облегна назад с вид на човек, който току-що е получил подкрепление. По устните му пробяга самодоволна усмивка.
— Мама иска да говори с теб. Пускам на високоговорител.
Преди Елена Мартинова да успее да го спре, от апарата прозвуча добре познатият ѝ глас — твърд, рязък, свикнал да не търпи възражения.
— Елена, чувам, че си вдигнала скандал. Какво става там?
— Керанка Симеонова, — отвърна тя, като положи усилие гласът ѝ да остане равен. — Давате ли си сметка какво направихте днес?
— Какво съм направила? — в тона отсреща се появи обида. — Поисках да видя внучката си! Имам пълното право. Тя е моя кръв, въпреки че ти от години се опитваш да ме държиш настрана.
— Изведохте я навън при минусови температури без подходящи дрехи.
— И какво от това? — изсумтя свекървата. — Малко студ няма да я убие. Децата трябва да се каляват. Аз така отгледах своите. Георги, кажи ѝ — ти боледуваше ли като малък?
— Не, мамо, — послушно отвърна Георги Радославов. — Почти никога.
— Ето! — отсече триумфално Керанка Симеонова. — Защото не съм ви навличала като зелници. Сегашните майки ги обличат с пухени якета и през май, после се чудят защо кихат от всеки полъх.
— Навън беше минус двадесет, — каза Елена, стискайки юмруци под масата. — Зоя Тодорова беше с тънка плетена шапка и есенни обувки.
— Хайде, стига си драматизирала! — махна с ръка гласът от телефона. — Най-много да е било минус петнайсет. И ако детето не издържа, вината е твоя — разглезила си го с тези постоянни увивания.
Елена бавно се изправи. Пристъпи към прозореца. Отвън виелицата вилнееше, снегът се въртеше в безумен танц, а стъклата трепереха под напора на вятъра. Тя остана така няколко мига, опитвайки се да подреди мислите си.
— Георги, — произнесе тихо, без да се обръща. — Затвори телефона.
— Защо? — възмути се той. — Разговаряме!
— Казах — прекрати разговора.
Нещо в гласа ѝ — твърдостта, която не допускаше спор — го накара да натисне бутона. Гласът на майка му прекъсна насред дума.
Елена се обърна. Лицето ѝ изглеждаше необичайно спокойно, почти безизразно, но в очите ѝ гореше пламък, който го накара да преглътне.
— Колко години сме женени, Георги?
— Седем, — отвърна той намръщено. — Защо питаш?
— Седем години, — повтори тя. — През тези седем години слушах безброй наставления от майка ти. Как да готвя. Как да подреждам дома. Как да се обличам. Как да възпитавам дъщеря ни. Преглъщах. Мълчах. Казвах си, че е възрастен човек, че има опит. Но днес границата беше прекрачена.
— Преувеличаваш…
— Не! — дланта ѝ се стовари върху масата и чашите подскочиха. — Не преувеличавам! Майка ти изложи на риск здравето на детето ни. А ти ѝ съдейства. Знаеше, че съм против. Знаеше, че Зоя току-що се възстанови. И въпреки това направи каквото тя ти нареди. Защото мама винаги е права. Мама знае всичко. Мама е отгледала три деца.
— И какво лошо има? — повиши тон той. — Тя има опит! А ти? Само обикаляш лекари и харчиш пари за глупости. Нас никой не ни е влачил по болници — майка ни лекуваше с билки, с компреси…
— С билки? — горчиво се усмихна Елена. — С компреси? Знаеш ли защо днес децата живеят по-дълго, отколкото преди сто години? Защото има лекари, ваксини, съвременна медицина. Не само отвари и каляване в преспите.
— Не смей да говориш така за майка ми! — избухна той.
— Ще говоря истината. Тя е опасна в увереността си. Толкова убедена в собствената си правота, че е готова да рискува здравето на внучката си, само и само да докаже, че знае повече от всеки лекар. А ти… ти си нейният верен войник. Послушното момче, което и на четирийсет не взема решение без одобрение от мама.
Георги скочи рязко. Лицето му пламна, ръцете му се свиха в юмруци.
— Стига! — изкрещя той. — Престани да очерняш семейството ми! Ако не ти харесва — вратата е ей там!
Елена го гледаше от мястото си, а в тялото ѝ се разля необяснимо спокойствие — дълбоко, хладно, като тишината преди буря. И в този миг тя най-сетне видя ясно онова, което толкова години бе отказвала да признае пред себе си.
