Георги Радославов се показа на прага на банята. Облегна се на касата, скръсти ръце и загледа сцената с онази наранена самоувереност, която напоследък все по-често се изписваше по лицето му.
— Преувеличаваш, както винаги — отсече той. — Нищо фатално не се е случило. Малко е измръзнала, ще ѝ мине. Като се стопли, всичко ще забрави. Ние с братята ми като деца се търкаляхме в преспите и пак пораснахме здрави.
Елена вдигна поглед към него.
— Георги, осъзнаваш ли изобщо какво направи? Разбираш ли, че можеше да ѝ навредиш сериозно? Само преди седмица беше с висока температура!
— Точно това казвам! — посочи я обвинително. — Защото я гледаш като под стъклен похлупак. Майка ми е права — децата трябва да боледуват, това изгражда имунитет. А ти при всяко кихане тичаш по лекари и я тъпчеш с лекарства. Как организмът ѝ да се научи сам да се бори?
Елена го гледаше и не можеше да свърже този човек с онзи мъж, за когото се беше омъжила преди седем години. Тогава беше внимателен, грижовен, обещаваше ѝ сигурност. А сега пред нея стоеше някой, който повтаряше чужди думи — думи на жена от другия край на града, дърпаща конците му.
— Излез — каза тя тихо, но твърдо. — Остави ме да се погрижа за дъщеря ни.
— Няма да изляза! — избухна той. — Това е и моето дете. Имам право…
— Право? — прекъсна го Елена. — Какво право, Георги? Да рискуваш здравето ѝ, защото така е решила Керанка Симеонова? Да я разкарваш през целия град в студа без подходящи дрехи? Да вярваш сляпо на приказки за „закаляване“, вместо да мислиш сам?
— Това не са приказки! Майка ми е отгледала…
— Трима сина, да. И тримата все още чакат тя да им каже какво да правят — довърши тя. — Излез. Веднага.
Той понечи да отвърне, но нещо в очите ѝ го спря. Там нямаше сълзи, нито истерия. Имаше ледена, звънтяща решимост. Георги се извърна и тръшна вратата след себе си.
Елена остана с Зоя в банята почти час. Постепенно треперенето утихна, бузите ѝ поруменяха, а гласчето ѝ започна да звучи по-живо. Когато детето най-сетне се отпусна, майката я уви в дебела хавлия и я отнесе до леглото. Зави я с две одеяла, даде ѝ топло мляко с мед и седя до нея, докато дишането ѝ се изравни и клепачите натежаха.
Едва тогава Елена излезе в кухнята.
Георги седеше на масата, втренчен в телефона си. По изражението му беше ясно, че не просто чете — водеше оживен разговор. Нямаше съмнение с кого. Сигурно описваше как „злата“ му съпруга го напада и не разбира добрите намерения.
— Трябва да поговорим — каза тя, като седна срещу него.
— За какво? — отвърна той, без да вдига глава. — Нали вече ме изкара безотговорен баща, а майка ми — чудовище. Само ти остана светица.
— Погледни ме, Георги.
Тонът ѝ го накара да остави телефона.
— Какво искаш да чуеш? — попита предизвикателно. — Че сгреших? Добре, сгреших. Трябвало е да взема по-дебело яке. Доволна ли си?
Елена поклати глава.
— Не става дума за якето. Проблемът е, че действа зад гърба ми. Ти и майка ти сте се чули, измислили сте план, изчакали сте да ме няма и сте решили да правите експерименти със собственото ми дете.
— „Собственото ти“? — изкриви устни той. — Да ти напомня, че е наше. И аз имам право да участвам във възпитанието ѝ.
— Възпитание ли наричаш това? — гневът в нея се надигна като приливна вълна, която едва удържаше. — Да вземеш дете, което току-що е боледувало, и да го разкарваш в мраза с леки дрехи? Това не е възпитание, Георги. Това е…
Тя не довърши. Телефонът му избръмча върху масата. На дисплея светна „Мама“. Георги грабна апарата с такава припряност, сякаш това обаждане беше спасителен пояс.
