Виолета Велизарова седеше на малкото столче насред хола си и се опитваше да си припомни в кой точно миг обичайният ритъм на деня се беше пропукал. Допреди часове всичко изглеждаше съвсем нормално – спокоен почивен следобед. Тя довършваше проект за къща на клиенти от провинцията, отпиваше бавно от билковия си чай и мислено планираше да извади месото от фризера за вечеря. Тишината беше прекъсната внезапно от звънеца.
На прага стоеше Светлана Данаилова. По изражението ѝ Виолета безпогрешно разпозна онзи добре познат сигнал за неприятности – устните ѝ бяха стегнати в тънка линия, очите присвити, а главата леко наклонена встрани. За пет години брак се беше научила да разчита тези знаци.
— Виолета, сама ли си? Николай Велизаров още ли не се е прибрал?
— Да, заповядайте, госпожо Данаилова.
Свекървата пристъпи вътре, без дори да събуе обувките си, нещо нетипично за нея. Това само засили тревогата. Тя седна на дивана, подреди ръцете си в скута и впери в снаха си онзи строг, изпитателен поглед, сякаш пред нея стоеше ученичка, хваната в нарушение.
— Искам да поговорим. Спокойно и без излишни сцени.
Виолета се настани срещу нея, усещайки как напрежението стяга гърдите ѝ.
— Изчезнала е една брошка. Наследство от майка ми, с лилави камъни. Показвах ти я на юбилея.
