— Бях само в дневната. В спалнята изобщо не съм влизала — отвърна Виолета, като с усилие запази гласа си равен.
Светлана Данаилова издиша шумно, сякаш носеше на плещите си цялата тежест на случващото се.
— Защо веднага се поставяш в отбранителна позиция? Нали сме едно семейство. Между нас не бива да има тайни.
Звънецът отново проряза тишината. На прага се появиха Зоя Маркова — сестрата на Николай — и съпругът ѝ Цветан Маришки. По изражението на Зоя личеше, че вече е стигнала до собствено заключение.
— Е, намерихте ли я? — попита тя още от вратата.
— Все още не — отвърна кратко Светлана.
Виолета рязко се изправи.
— Само момент. Какво точно се случва тук? Събрали сте се да ме разпитвате ли?
— Разпит е силна дума — подсмихна се Цветан. — Просто си говорим.
— Виолета, седни — Николай хвана ръката ѝ и внимателно я върна на стола. — Нека не изостряме нещата.
Тя остана седнала, а около нея стояха хората, които я наричаха близки, и я гледаха така, сякаш вината ѝ вече беше доказана.
— Ако си я взела и си забравила да я върнеш — намеси се Зоя, — няма драма. Просто кажи къде е.
— Не съм я взимала. Колко пъти трябва да го повторя?
— Тогава нека просто проверим — предложи свекървата ѝ уж примирително. — За да няма съмнения. Имаш кутия за бижута, нали? И чантата ти можем да погледнем.
Това вече не звучеше като разговор, а като обиск — в нейния собствен дом, в жилището, за което бе дала всички пари от продадената бабина стая. Николай се наведе към нея и прошепна примирително: — Виолета, моля те, нека да изчистим недоразумението…
