— Спомням си я — отвърна тихо Виолета Велизарова. — Беше наистина необичайна.
— Така е. И скъпа за мен. Не толкова заради стойността ѝ в лева, а защото носи спомен — гласът на Светлана Данаилова стана по-твърд.
Виолета мълчеше, неспособна да отгатне накъде води този разговор.
— Претърсих всичко. И си дадох сметка, че за последно я носех в неделята, когато бяхте у нас.
— И какво означава това? — в гласа ѝ се прокрадна напрежение.
— Нищо конкретно. Само питам. Да не би да си я взела да я разгледаш и после да си забравила да ми я върнеш? Не те обвинявам, просто изяснявам — погледът под вежди беше достатъчно красноречив.
Студена вълна премина през лицето на Виолета. Пет години живееше в близост с тази жена — празници, съвети, общи вечери. А сега, в собствения ѝ дом, я поставяха под съмнение.
— Не съм пипала брошката.
— Добре. Опитвам се да разбера. Тя няма как сама да се изпари.
В този миг входната врата се отвори и Николай Велизаров влезе, сваляйки якето си в движение.
— Мамо, каза, че е спешно.
Погледът му премина от съпругата към майка му и той застана до нея.
— Виолета, брошката я няма. Сигурна ли си, че не си я виждала?
— Казах, че не съм я взимала.
— Никой не те обвинява — повиши тон Николай. — Но може би си обърнала внимание къде мама я е оставила.
