— Ако наистина нямаш нищо общо, просто го покажи. И въпросът ще приключи.
Без да пророни дума, Виолета Велизарова се отправи към спалнята. След минута се върна с кутията за бижута, постави я на масата и я отвори. После донесе и чантата си, обърна я с рязко движение и съдържанието ѝ се разпиля по плота.
— Заповядайте — каза тихо.
Зоя Маркова внимателно прегледа всяко джобче, докато Цветан Маришки наблюдаваше мълчаливо.
— Няма нищо тук.
Светлана Данаилова сбърчи чело.
— Колко странно…
Започнаха отново да гадаят кой е влизал в апартамента. Внезапно свекървата застина.
— Водопроводчикът! Когато дойде, скрих брошката… в палтото си!
Тя изтича към антрето. След секунди се чу възторжен вик:
— Намерих я! Беше в джоба!
Върна се сияеща, размахвайки украшението.
— Каква разсеяност от моя страна!
Всички се усмихнаха с облекчение.
— Слава Богу — въздъхна Зоя. — Вече си мислехме…
— Хайде, стига толкова — махна с ръка Светлана. — Да сложим чай. Все едно нищо не е станало.
Никой не изрече „извинявай“.
Николай Велизаров прегърна Виолета.
— Ето, всичко се оправи. Защо още си напрегната?
Тя го погледна продължително, освободи се от ръцете му и спокойно влезе в спалнята. След малко излезе с раница.
— Къде тръгваш? — смая се Николай.
Тя не отвърна.
— Виолета! Поръчали сме торта! — долетя глас от хола.
Тя прекрачи прага и не се обърна назад.
