Долу градът бучеше приглушено, сякаш далечен океан разбиваше вълните си в невидим бряг. Тук, върху моста, цареше пронизваща тишина, нарушавана единствено от плискането на водата около бетонните устои. Ралица стискаше до болка ледения парапет и се взираше надолу. Тъмната, почти катранена река сякаш я примамваше — обещаваше бягство, бързо и безболезнено. Само една крачка. Един кратък полет надолу — и край: нито болка, нито унижение, нито онова мъчително усещане, че е излишна.
„Колко е лесно“ — ехтеше мисълта в главата ѝ. „Една секунда — и всичко свършва.“ Вътре в нея зееше празнота. Беше прегоряла от умора, страх и горчивината на разочарованието. Доверието, надеждата, вярата в хората и смисъла на живота отдавна се бяха изпарили, оставяйки след себе си само пепелта на отчаянието. Чувстваше се захвърлена и ненужна — като стара вещ, изритана на боклука.
Устните ѝ беззвучно помръдваха. Не беше молитва — тя никога не бе умеела истински да се моли. По-скоро отчаян шепот, последен опит да се улови за късчета спомени, в които някога е имало топлина и сигурност. Но споменът, който изплува, бе съвсем различен.
Нощ. Спалнята. И гласът на мъжа — остър и безпощаден като нож:
— Ти си крава. Пълна глупачка. Като електрическа кана — загряваш и после стоиш. Не ми трябваш.
Всяка дума се стоварваше върху нея като удар, смачкваше я, принизяваше я. Ралица почти физически усещаше как се свива под презрителния му поглед.
После всичко се разви трескаво. Десет минути — толкова ѝ бяха дадени, за да нахвърля в старата чанта няколко чифта бельо, документите си, четката за зъби. Трясък на врата — и път назад вече нямаше. Навън улицата я посрещна със студ и безразличие. Приятелките ѝ отдавна бяха прогонени от неговата ревност и подозрения. Майка ѝ бе починала преди години, а единственото жилище, което някога бе чувствала като свое, бе продадено „заради разширение“ — за негово удобство. Сега нямаше къде да отиде. Само празнотата — звънтяща, абсолютна тишина.
Още един образ проряза съзнанието ѝ — съвсем скорошен и още по-болезнен. Любовницата му. Млада, нахална, самоуверена хищница. Влезе в дома като стопанка, тръшна се в креслото и я изгледа подигравателно:
— Какво има, бабче, още ли ще пушиш като стар самовар?
Подмятания, груб смях, безсрамие. На практика я избута към вратата. Ралица се опита да отвърне, но думите заседнаха в гърлото ѝ като буца. Остана ѝ само усещането колко нищожна и безсилна е пред чуждата наглост.
А сега — мостът. Металният парапет. И почти непреодолимият подтик да направи последната крачка. Отчаянието бе достигнало връхната си точка, заливаше съзнанието ѝ и я лишаваше от сили.
Вече беше преметнала единия си крак отвъд преградата, когато внезапно пронизителен звук от спирачки разкъса нощта, а ярък лъч фарове проряза мрака. Автомобил спря с рязко скърцане до нея, едва не блъснал парапета. Ралица сепнато отстъпи назад.
От колата излезе висок мъж. Без да губи време, той се приближи и сграбчи ръката ѝ. Хватката му беше желязна.
— Какво правиш, луда ли си?! — гласът му звучеше грубо, но в него нямаше омраза, а тревога… дори странна загриженост.
Преди да успее да осмисли случващото се, той почти я натъпка в автомобила. Ралица, объркана и без сили за съпротива, се остави да бъде настанена на седалката. Вътре миришеше на кожа и мъжки парфюм. Тя се сви в ъгъла и избухна в плач. Сълзите рукнаха неудържимо по лицето ѝ.
