На следващата сутрин Георги я повика при себе си и ѝ подаде куп папки.
— Щом вече си тук, няма да стоиш със скръстени ръце. Човек никога не знае къде ще му потрябва опитът — измърмори той уж строго, но в погледа му проблесна закачлива искра.
Ралица се смути. За миг отново се почувства излишна, сякаш пречи. После тихо кимна. Та нали нямаше какво да губи.
Докато преглеждаше документите, Георги ненатрапчиво я разпитваше за миналото ѝ. Когато разбра, че има диплома по икономика и години наред е управлявала малка фирма, той само проточи одобрително:
— Така ли било… В такъв случай хвърли око на това.
Плъзна към нея дебела папка. Оказа се, че става дума за негова верига от малки бензиностанции.
— Напоследък не мога да им отделя нужното внимание. А и нещо там не ми харесва. Управителят ми се струва прекалено хлъзгав. Провери какво става, разнищи нещата. Аз вече не смогвам — здравето не ми позволява.
Ралица беше слисана. Подобно доверие, при това толкова открито, рядко се случва. Но вътре в нея сякаш се запали искра — отдавна забравена жажда за работа, тръпката от решаването на сложни задачи. Тя се потопи в новото начинание с неочаквана енергия. Дни наред стоеше в офиса на една от бензиностанциите, разлистваше отчети, сверяваше числа, задаваше въпроси на служителите и внимателно подреждаше фактите.
Не мина и месец, когато съмненията ѝ се потвърдиха. Управителят действително отклоняваше средства, възползвайки се от болестта на собственика. Ралица събра всички доказателства и ги представи на Георги. Той я изслуша мълчаливо и тежко въздъхна.
— Предполагах… — каза накрая. — От този момент ти поемаш нещата. Действай както прецениш.
Тя не се поколеба. Освободи нечестния ръководител, назначи нов екип, въведе ясен контрол върху отчетността. Постепенно обектите, които едва кретаха, започнаха да излизат на печалба. Светлана я подкрепяше безрезервно, радваше се на всяка малка победа така, сякаш е нейна собствена.
— Нашата звезда си ти — шеговито казваше тя на Георги. — А ти се съмняваше.
С всеки изминал ден Ралица усещаше как се променя. Харесваше жената, в която се превръщаше — уверена, събрана, решителна. Стойката ѝ се изправи, гласът ѝ стана твърд. Старият страх от отказ и унижение се стопи. За пръв път от години се гордееше със себе си и със способността си да устоява дори когато е трудно.
Една вечер обаче състоянието на Георги внезапно се влоши. Болестта, която сякаш бе отстъпила, се върна с пълна сила. Наложи се спешно да го откарат в болница. Светлана не криеше сълзите си, а Ралица безцелно обикаляше из къщата, неспособна да намери покой. Осъзна с болезнена яснота колко много значат за нея тези двама души. Бяха се превърнали в нейно семейство.
През нощта, когато Светлана най-сетне задряма на стола в коридора, Ралица седеше до леглото на Георги. Лицето му беше бледо, тялото — отслабнало, но в очите му още гореше познатата светлина.
— Е, Ралица… — започна той с непривична официалност. — Май дните ми се топят. Време е да кажа каквото имам.
Говореше бавно, с усилие, но всяка дума тежеше. Сподели за пропуснатите възможности, за старите си обиди, за хората, на които не е успял да прости. И ѝ благодари — че е влязла в живота му и му е дала нов смисъл в последните му месеци.
Тя слушаше мълчаливо, а сълзите се стичаха свободно по лицето ѝ. Не ги спря. Когато той замълча, изтощен, Ралица се наведе и го прегърна внимателно.
— Няма да си тръгваш никъде — прошепна твърдо. — Ще се борим заедно.
