— Съгласих се сестра ти да живее при нас, докато учи. Но това приключи преди половин година. Време е да си събере багажа и да се изнесе. Повече няма да търпя този безделник на наш гръб!
Гласът на Елица беше равен, почти хладен, без вик и без трепване. Само начинът, по който остави чинията си в мивката — точно до омазаната с мазнина и засъхнал сос съдове на Габриела — издаваше колко е напрегната. Порцеланът издрънча в метала и Димитър неволно потръпна. Бавно вдигна очи от вечерята си. От дни се правеше, че не забелязва сгъстяващата се атмосфера между двете жени, но този звук проби удобната му престорена слепота.
— Какво пак се е случило? — измърмори той, без особено желание да се откъсне от сочната пържола в чинията си. В гласа му нямаше нито съчувствие, нито истински интерес — само досада, че го въвличат в поредния „дребен“ спор.
— Какво се е случило ли? — Елица се обърна към него и се облегна на кухненския плот, скръстила ръце пред гърдите си. Погледът ѝ беше твърд и режещ. — На теб всичко ти изглежда нормално, така ли? Дипломираната ти сестра се нахрани, заряза след себе си бъркотията като в заведение и изхвърча към поредния клуб.
Преди малко изнесох от банята куп мокри кърпи и чистих локвата, в която беше размазала фон дьо тена си. А сега трябва и чиниите ѝ да измия, защото утре сутрин „нейно височество“ не искала да пие кафе до мръсна мивка. Това ли наричаш ред?
Димитър преглътна, остави вилицата и въздъхна тежко, сякаш той беше жертвата в ситуацията. Подобни разговори му бяха крайно неприятни. След работа копнееше за спокойствие, за тишина, за малко уют. Нямаше никакво намерение да играе ролята на арбитър в този сблъсък.
— Недей пак, Елица. Тя се старае. Търси си работа. Опитва се да открие себе си. Труден период ѝ е, трябва ѝ време да свикне с живота като възрастен човек.
Думите му звучаха като изтъркана плоча. Толкова предвидими, че Елица дори не трепна. Само се изсмя кратко и сухо — смях без капка веселие, смях на човек, който е слушал една и съща оправдателна реч десетки пъти.
— Трудно е на мен, Димитър. Всеки ден се прибирам в дом, който прилича едновременно на евтин хостел и на салон за красота след работно време. Аз чистя, готвя и пера за трима ни, докато сестра ти „се търси“ по молове и нощни заведения. Тя не си търси работа. Дори не се преструва. Просто живее на наш гръб и се възползва от твоята мекушавост.
— Това вече е прекалено! — повиши тон той, устните му се свиха обидено. — Тя ми е сестра! Не мога да я изхвърля на улицата!
— Аз обаче мога — отвърна спокойно Елица. Леденото ѝ самообладание беше по-страшно от всеки вик. Тя не спореше — тя отсичаше. — Давам ѝ една седмица. Седем дни да си намери друго място за „самооткриване“. Квартира, стая, приятелка — все ми е едно. Ако след седмица още е тук, аз ще си тръгна. Вече съм харесала жилище. После ще решиш кого искаш да издържаш — нея или мен.
На следващата сутрин след този ултиматум апартаментът не ехтеше от караници, а от мълчание. Гъсто, лепкаво мълчание, което сякаш сгъстяваше въздуха. Елица, както винаги, стана в седем. Приготви две кафета, запече две филийки и сложи в чиния омлет — само за един човек.
Когато Димитър се появи в кухнята — сънен, смачкан и мрачен — неговата закуска вече го чакаше. Той седна без дума, избягвайки погледа на съпругата си. Надяваше се, че нощта е охладила решимостта ѝ, че всичко е било просто изблик на емоция. Но безупречно подредената маса, сервирана стриктно за двама, унищожи и последната му надежда.
Тишината беше нарушена едва когато от спалнята се чу движение и стъпките на Габриела се насочиха към кухнята.
