Той разтовари покупките върху плота и с престорен ентусиазъм добави:
— Хайде тази вечер да си направим малък празник. Да седнем тримата, да вечеряме спокойно, да поговорим като семейство.
Елица вдигна очи над ръба на книгата. Разбра го мигновено. Това не беше жест на помирение. Това беше внимателно подготвена сцена, на която тя щеше да бъде обвиняемата, а вкусната храна — опит за притъпяване на присъдата. Габриела, напротив, сякаш оживя. В това видя своя шанс да блесне.
— О, Димитре, колко си мил! От колко време не сме били така заедно! — запя тя сладникаво и хвърли към Елица кратък, победоносен поглед.
Вечерята премина под тежък, задушаващ мълчалив похлупак. Димитър не намираше място — наливаше вино, разрязваше месото, опитваше се да разчупи атмосферата с шеги. Думите му обаче падаха в тишината и се разбиваха в безизразните лица на двете жени. Накрая, неспособен да издържи повече напрежението, той прокашля глухо и заговори.
— Защо сме стигнали дотук? Ние сме семейство. Трябва да намерим начин да се разберем. Елица, Габриела… не може ли да постигнем някакъв компромис?
Габриела веднага остави вилицата. Лицето ѝ придоби страдалческо изражение — сцената беше нейна.
— Аз изобщо не разбирам какво има за обсъждане! Още в началото ти казах — аз ѝ преча! Тя ме мрази! Иска те само за себе си, да нямаш никого освен нея! Аз съм ти родна сестра, а тя просто иска да ме изгони оттук!
Гласът ѝ звучеше високо и театрално, насочен единствено към брат ѝ. Елица дори не я погледна. Бавно попи устните си със салфетка, после обърна глава към съпруга си. Говореше тихо, но в гробовната тишина думите ѝ отекнаха по-силно от вик.
— Димитър, аз няма да водя този разговор с нея. Това е между нас двамата. Ти ме помоли да изчакам, да ѝ дам време. Минаха шест месеца. За това време тя се яви на четири интервюта — за две закъсня. Нито веднъж не почисти нещо извън собствената си стая. Нито веднъж не купи дори хляб. Миналия месец от кредитната ти карта, която ѝ даде „за дребни разходи“, са похарчени 15 000 лева за таксита и кафенета. Да не споменавам счупения сешоар и наводнената с парфюми баня. Това са факти. Всичко друго са приказки.
Всяко нейно изречение беше като удар с чук — методично и безмилостно — в ковчега на неговите илюзии за примирие. Тя не повишаваше тон, не отправяше обиди. Само изброяваше истини. И именно тази хладна конкретика го плашеше повече от всяка истерия. Погледна към сестра си — лицето ѝ бе изкривено от обида. После към жена си — спокойно, непроницаемо, твърдо. Беше притиснат.
И направи избор. Изборът на човек, който винаги поема по по-лесния път. По-лесно беше да се поддаде на манипулацията на сестра си, отколкото да приеме очевидното.
— Защо си толкова… толкова безсърдечна? — изрече с укор. — Не можеше ли да проявиш малко повече човечност? Да ѝ помогнеш, да я разбереш? Виждаш колко ѝ е трудно! Защо изобщо не искаш да направиш крачка назад? Превърна дома ни в бойно поле…
Точно това чакаше да чуе Елица. Той не просто защити сестра си. Обвини нея. В този миг всичко ѝ стана ясно — онази една седмица, която му беше дала, за да вземе решение, е била напразна. Решението вече бе взето. И то не в нейна полза.
Неделната сутрин дойде с измамно спокойствие. Седмият ден. Последният. Уверена в пълната си победа, Габриела се задържа демонстративно дълго в банята, после излезе в кухнята, припявайки си някакъв клубен ритъм. Държеше се като човек, който окончателно е утвърдил властта си в къщата. Димитър седеше на масата.
