Около час по-късно в кухнята се появи и Габриела — протягаща се, сънена, облечена в къси копринени панталонки и лек топ. С привичен жест тръгна към кафемашината, но тя стоеше празна и лъсната, сякаш никой не я беше докосвал.
— Ох, да не е свършило кафето? — подхвърли тя небрежно, достатъчно високо, за да бъде чута, и с онзи тон, който предполагаше, че някой друг веднага ще се заеме да „реши проблема“.
Елица тъкмо изплакваше собствената си чаша. Дори не се обърна.
— Нямам представа. Аз моето вече го изпих — отвърна спокойно, почти равнодушно, сякаш репликата идваше от случаен минувач.
Габриела застина за миг, после изсумтя раздразнено и затръшна хладилника по-силно, отколкото беше нужно. Извади кофичка кисело мляко, изяде го права, директно от опаковката, и остави празната чашка с лъжицата върху плота. Първият изстрел беше произведен. Елица не реагира. Изми своята чиния, подсуши мивката и без да каже нищо, се прибра да се приготвя за работа. Пластмасовата кофичка остана там — лепкаво доказателство за чуждата невъзпитаност.
Така започна тихото разделение. Апартаментът постепенно се превърна в територия с невидими, но строго очертани граници. Вечерите Елица готвеше порции за двама. Пазаруваше продукти, изчислени за двама. В пералнята влизаха само нейните и на Димитър дрехи. Натрупаните блузи и чорапи на Габриела в коша за пране оставаха недокоснати. Холът се почистваше старателно, с изключение на ъгъла на дивана, където Габриела трупаше чаши и опаковки от сладки. Банята се превърна в основния фронт — огледалото и мивката блестяха, но разпилените тубички, капачки и косми по плочките бяха оставяни демонстративно така, както ги беше зарязала.
Когато разбра, че намеците не дават резултат, Габриела смени тактиката. Започна да води шумни разговори по телефона, разказвайки на приятелките си как „някои хора“ полудявали от ревност и от празнотата в собствения си живот. Когато Димитър и Елица бяха у дома, канеше гости — смях, силен парфюм и чужди гласове изпълваха пространството, което доскоро беше спокойно. Мръсните съдове вече не стигаха до мивката — тя ги оставяше направо на масата, точно до мястото на Елица.
Димитър се оказа притиснат между две стени. Искаше да бъде посредник, но усилията му звучаха плахо и безпомощно.
— Ели, не можеш ли да сготвиш малко повече супа? Неловко ми е пред нея… — опита той на третия ден с умоляващ тон.
— Щом ти е неудобно, приготви я сам. Тенджерите са там, където винаги — отвърна тя, без да вдига очи от книгата си.
Когато заговореше със сестра си, тя мигом преминаваше в настъпление.
— Митко, виждам как ме гледа! Ненавижда ме! Само преча! Ако и ти мислиш така, ще си събера багажа и ще замина още днес!
И той отстъпваше. Започна тайно да мие след нея, когато Елица не беше наоколо. Поръчваше пица за всички, за да избегне напрегнатите вечери на масата. Разказваше безсмислени истории от работа, опитваше се да разведри атмосферата с шеги, които увисваха във въздуха. Срещу себе си получаваше ледено мълчание от съпругата си и снизходителна, почти подигравателна усмивка от сестра си. Нищо не се решаваше. Само се отлагаше. А въздухът в дома им ставаше все по-тежък. Обратното броене, което Елица беше задействала, тиктакаше все по-осезаемо с всеки изминал ден.
На шестия ден, в събота вечерта, Димитър направи последен, отчаян опит. Върна се от скъп супермаркет с две тежки торби. Вътре имаше мраморно телешко, свежи аспержи, бутилка хубаво вино — все неща, които някога купуваше за техните специални вечери. Това беше неговото бяло знаме, нескопосаното му предложение за примирие.
Намери ги в хола. Елица четеше, скрита зад книгата като зад щит. Габриела си лакираше ноктите, а острата миризма на лак се носеше из стаята.
— Е, реших да ни поглезя малко тази вечер — започна той с пресилена бодрост, опитвайки се да звучи така, сякаш всичко е съвсем нормално.
