— Не съм се съсипвала на две места работа, за да купя тази къща, и после майка ти да доведе цял керван роднини и да я превърне в пансион! Остави ключовете на масата, Борис. И до довечера тук да няма и следа от тях! — Десислава не повиши тон. Говореше ниско и плътно, с онзи хладен тембър, от който в офиса ѝ хората замръзваха и забравяха, че изобщо могат да възразяват.
Беше застанала до широко отворената порта, облегнала длан на капака на колата си. Ламарината пареше от слънцето, но тази горещина бледнееше пред онова, което клокочеше в гърдите ѝ. Пред очите ѝ се разгръщаше картина като от лош сън. Малката ѝ вила — нейното убежище, платено с две години без отпуски и почивни дни — изглеждаше като селски пазар в разгара му.
Борис се мяташе насреща ѝ, прехвърляйки тежестта си от единия крак на другия. В едната си ръка стискаше нахапано парче хляб, а с другата се опитваше незабележимо да закрие петно от кетчуп върху тениската си. Приличаше на ученик, хванат да пуши зад физкултурния салон — объркан, жалък и неспособен да срещне погледа ѝ.
— Деси, защо скачаш така? — поде той с престорена усмивка, която стоеше накриво на лицето му. — Какви „чужди“ хора? Това е чичо Веселин със семейството, леля Албена… Майка просто каза, че е грехота такова време да се пропилява. Нали сме роднини. Не може да си толкова… отделена.
Тя не отвърна веднага. Погледът ѝ се плъзна покрай него към двора. Върху безупречно окосената морава, за която се грижеше почти фанатично след работа, беше паркиран ръждив автомобил, затънал с гумите си в тревата. От отворените му прозорци гърмеше евтина попфолк музика, басът караше стъклата на къщата да потрепват.
По-нататък, почти до верандата, пушеше сглобяема скара. Димът беше гъст и черен — явно някой беше излял половин бутилка запалителна течност. До жарта се суетеше едър мъж по потник, облян в пот, който размахваше парче картон толкова настървено, че искрите отлитаха към прясно боядисания парапет.
— Роднини? — повтори Десислава, а гласът ѝ иззвъня като стомана. — Борис, виждала съм тези хора веднъж — преди пет години, на сватбата ни, когато се опитаха да откраднат обувката ми и се сбиха с сервитьора. Това не е семейство. Това е бедствие. Ти поиска ключовете, за да окосиш тревата и да опънеш мрежата на оградата. Виждам резултата — тревата е смазана от гуми, а мрежата вероятно се държи от онзи чувал с въглища.
Без да чака покана, тя пристъпи навътре. Токчетата ѝ хруптяха по чакъла. Борис подтичваше след нея, сякаш искаше да я спре, но не смееше да я докосне.
— Деси, моля те, нека изтърпим малко. Хората вече са се настанили. Майка цяла вечер маринова месото. Не знаеха, че ще дойдеш днес. Мислех си, че ще седнем тихо, по домашному…
— „Тихо“? Десет души на шестстотин квадрата? — прекъсна го тя и спря пред своята гордост — алпинеума.
Гледката я накара за миг да притвори очи. Върху камъните, между внимателно подбраните седуми и дребни иглолистни, които беше поръчвала от специален разсадник, стоеше започната петлитрова бутилка вода, а около нея — разпилени пластмасови чаши. Някой беше решил, че това е удобна маса на открито. Омазана чиния с недоизядена краставица беше залепнала за хвойната.
— Това да се махне. Сега. — Тя посочи с пръст.
— Е, ще го разчистим, голяма работа — измърмори Борис, без да помръдне бутилката. — Иди поне поздрави. Виж, мама ти маха.
На верандата, настанена царствено в плетения стол на Десислава — онзи, в който тя си представяше как чете книга с чаша кафе — седеше Гинка Пловдивскиа. Облечена в шарен халат, с чаша вино в ръка, тя приличаше на генерал, който инспектира войска. Когато зърна снаха си, дори не направи опит да стане. Само повдигна чашата и извика нещо през музиката.
В този миг нещо в Десислава окончателно прещрака. Остатъкът от съжаление към съпруга ѝ се изпари. Остана единствено студено отвращение. Той ѝ се стори част от този хаос — също толкова неуместен върху нейната земя, колкото мазните чинии върху хвойната.
— Няма да поздравявам никого, Борис. Не съм канила гости. Прибрах се у дома. В моя дом. Който е на мое име и за който аз плащам кредита. Отиваш при майка си и ѝ казваш, че празненството приключи. Имате един час да съберете багажа, да изчистите боклука и да преместите колата от тревата ми.
— Ти луда ли си? — просъска той, а в очите му за първи път проблесна истински страх. — Как да им го кажа? Ще се обидят! Чичо Веселин е дошъл чак от областта. Майка ще вдигне скандал, познаваш я. Просто… преоблечи се, поседи малко с нас. До вечерта сами ще си тръгнат. Не бъди такава, Деси.
— „Такава“? — усмихна се тя безрадостно. — Когато шест месеца работех без почивен ден, за да внеса първата вноска, бях добра, нали? А сега, защото не искам къщата ми да стане кръчма, съм лошата?
Покрай тях профуча мръсно хлапе на около седем години, което с писък ритна надуваема топка. Тя тупна право в току-що засадената туя и отчупи върха ѝ. Десислава трепна, сякаш ударът беше попаднал в нея. Борис сведе поглед.
— Един час, Борис. Започва да тече. Ако след шейсет минути тук има и един човек освен мен, ще повикам паяк за тази таратайка, а багажа на роднините ти ще изхвърля лично зад оградата. И няма да ме интересува дали ще падне в калта или в копривата.
Тя се обърна и пое към къщата, прокарвайки си път между непознати лица, които я наблюдаваха с любопитство и раздразнение. Някои притихнаха, други продължиха да дъвчат, сякаш стопанката беше просто досаден шум. Въздухът миришеше на евтини въглища, алкохол и натрапчив парфюм. Десислава се изкачи по стъпалата на верандата, усещайки как всяка крачка я доближава до сблъсъка, който тепърва щеше да избухне.
