Борис изхвърча по стъпалата към верандата и едва не се препъна в празна бутилка от водка, търкулната до парапета. Лицето му пламна на червени петна, а пръстите му потрепваха — дали от страх пред майка му, или от паника пред съпругата му, и той сам не знаеше. Застана рязко до масата, сякаш с тялото си можеше да предпази Десислава от собственото ѝ решение.
— Деси, недей! — пискливо изстреля той, гласът му прескочи като на момче в пубертета. — Какво си намислила? Хора има на масата! Остави купата!
Тя го изгледа продължително, без да премигва. В погледа ѝ нямаше нито ярост, нито сълзи — само хладно, почти отегчено презрение, с каквото човек оглежда смачкано насекомо. Бавно наклони керамичния съд. Гъстата салата, удавена в майонеза, се стовари с лепкав плясък върху зацапаната покривка и опръска ръкава на Гинка Пловдивскиа.
Настъпи гробна тишина. Само една нахална муха бръмчеше над чинията с мезета.
— Ти луда ли си? — просъска свекървата, докато трескаво изтупваше картофените парчета от шарената си блуза. — Веселине, виж я ти! Това е психопатия! Храна се хвърля! Ние ѝ идваме на гости като хора, а тя… Неблагодарница!
— Мамо, стига! — Борис сграбчи Десислава за лакътя и я повлече към ъгъла на къщата, далеч от любопитните погледи и наострените уши.
Тя не се дърпаше, но когато спряха до водосточната тръба, рязко освободи ръката си, сякаш допирът му я отблъскваше. От него лъхаше на евтина бира и страх.
— Прекаляваш — зашепна той, хвърляйки тревожни погледи към верандата, откъдето вече се надигаше възмутен шум. — Така не става. Това са ми роднини. Чичо Веселин е пил, не може да кара. Къде да ги пратя сега? Нощта наближава. Нека останат да преспят. Ще ги настаня на пода, няма да пипат нищо. Утре сутринта ще ги изпратя, обещавам. Само тази вечер. Моля те, не ме излагай пред всички.
Десислава го гледаше и пред себе си не виждаше мъжа, за когото се беше омъжила преди три години, а безформена маса, която отчаяно се наглася според очакванията на околните.
— Ти сам се излагаш, Борис — отвърна тихо. — Като доведе този цирк тук без да ме питаш. Като позволи на майка си да командва в моята кухня. И като сега стоиш и се молиш, вместо да поемеш отговорност.
— Каква отговорност? — разпери ръце той. — Какво толкова са направили? Яли, пили… Толкова ли ти е свидно? Нали си голяма шефка вече, караш джип. Един кашкавал ли ще те разори?
— Въпросът не е в кашкавала. Въпросът е, че доведе нашественици. Чуваш ли ги какво говорят?
От верандата се носеха подпийнали гласове.
— Градска фуста! — кресливо обявяваше една от лелите. — Салата хвърля! На нейните години аз щях да ѝ ударя два шамара. Борис е мекушав, затова му се качи на главата. Жена се държи изкъсо, не ѝ се дават ключове!
— Точно така! — добави мъжки бас. — От къде пък толкова пари за такава къща? Честен труд ли? Хайде бе! Нищо, ще я научим ние. Утре ще я пратим да копае лехите, да ѝ падне носът.
Десислава се усмихна едва забележимо и погледна съпруга си. Той се изчерви още повече и сведе очи.
— Чу ли? — попита тя спокойно. — Вече ми разпределят задачите. Днес ще прекопаят тревата за картофи, утре ще решат, че складът ми им трябва повече.
— Пияни са — измънка той безпомощно. — Като изтрезнеят, ще са други. Потърпи заради мен. Ако ги изгониш, майка ми ще ме прокълне.
— А ако ги оставя, аз ще прокълна себе си — отряза тя. — Тук идвам да си почивам, не да забавлявам грубияни.
Пристъпи към него и гласът ѝ стана твърд като изсъхнала шума.
— Слушай внимателно. Часът е четири следобед. Имате точно двадесет минути да се качите по колите и да изчезнете. Такси до Враца струва две хиляди лева. Ако чичо ти няма пари — дай му. Ако ти нямаш — вземи от майка си.
— А ако откажа? — опита се да изпъчи гърди той, но изглеждаше жалък. — Аз съм ти съпруг. Това е и мой дом.
— По документи къщата е единствено моя. Купена е с пари, които спестявах преди брака ни, и е записана на мое име. Тук ти си гост. И се държиш недопустимо.
Тя пое дълбоко въздух. Нещо вътре в нея се скъса окончателно.
— Или всички си тръгвате сега, или тръгваш с тях. Събираш багажа си, качваш се в ръждивия „Логан“ при чичо Веселин и заминаваш при майка си. И повече не се връщаш нито тук, нито в апартамента ни. Ключовете ще оставиш на масата.
Борис застина с отворена уста. Очакваше крясъци, чупене на чинии — но не и този ледено спокоен тон.
— Ти… сериозно ли? Заради една вечер? Ние сме заедно от пет години!
— Не заради вечерята. А защото избра да бъдеш послушен син, вместо мой съпруг. Позволи им да ме унижават в собствения ми дом. Решението е твое. Времето тече.
Тя се обърна и се върна към верандата. Щом я видяха, разговорите секнаха за миг. Гинка Пловдивскиа, още бършейки петната от майонеза, пое дълбоко въздух, готова за нова тирада.
— Е, разбрахте ли се? — подхвърли тя язвително. — Вразуми ли се мъжът ти? Хайде, сядай и пий една за извинение, докато съм в настроение. И ми донеси чиста вилица, че от тая ме е гнус.
Десислава не отвърна. Настани се в плетения стол срещу тях, скръсти ръце и зачака. Погледът ѝ беше вперен в Борис, който се изкачваше по стъпалата бавно, сякаш вървеше към съд. В този миг се решаваше накъде ще поеме животът му и по начина, по който очите му шареха, а устните му трепереха, беше ясно, че той е готов да пожертва всеки, само и само да спаси собственото си удобство.
