Гърбът ѝ усещаше погледа на Борис — объркан, безпомощен, свит някъде между страха и желанието да се скрие. Сражението за тишината на този дом тепърва започваше, а тя нямаше намерение да щади никого.
Гинка Пловдивскиа не просто заемаше място на верандата — тя господстваше над нея. Масивната ѝ фигура, облечена в крещящо жълта рокля със слънчогледи, изпълваше тясното пространство така, сякаш терасата ѝ принадлежеше по право. Напомняше на разточителна търговка от старо платно — само че вместо самовар пред нея се издигаше строй от бутилки с пъстри етикети и планина от блюда.
Десислава се качи по стъпалата, а дървеният под под краката ѝ потрепваше от басовете, които гърмяха от паркираната кола. Очите ѝ се впиха в тези на свекървата. В тях нямаше и следа от притеснение. Напротив — Гинка разтвори ръце в престорен възторг и едва не събори купата със салата.
— О, най-сетне се появи! — провикна се тя така, че заглуши музиката. — Деси, не стой като паметник, сядай! Ще ти налеем една „наказателна“. Я се виж колко си пребледняла — градът те е изцедил. Човек трябва да диша въздух, не да кисне в канцеларии.
Погледът на Десислава се плъзна към масата. Ленената покривка, донесена от нейна командировка в Италия, беше покрита с мазни петна. Но това не беше най-лошото. В центъра стоеше ръчно изработената ѝ японска купа — фин порцелан, който пазеше като съкровище. Сега вътре се плискаше салата, удавена в майонеза, а в средата ѝ стърчеше омазана лъжица като знаме на превзета територия.
— Това са мои вещи — каза тя тихо, но гласът ѝ проряза шума. — Гинка Пловдивскиа, помолих Борис да не се пипа от шкафовете. Има пластмасови съдове, купени точно за такива случаи.
Свекървата театрално въздъхна и завъртя очи към жената до себе си — Албена, с твърди къдрици от химическо.
— Чуваш ли я? Ние с добро сме дошли, маса сме наредили, а тя — за купи се тресе! Деси, ти музей ли си отворила? Предметите са, за да служат. Семейство сме, не чужди хора. Какво е това дребнаво пазене на една чиния?
— Не е дребнавост. Нарича се уважение към чуждата собственост — отвърна Десислава отчетливо. Тя пристъпи напред и хората по пейките инстинктивно се разместиха, сякаш студен полъх ги бе докоснал. — И щом говорим за семейство — защо в моя хамак спи мъж с обувки?
Ръката ѝ посочи към градината. Между двете ябълки бе опънат белият ѝ плетен хамак. В него, провиснал почти до тревата, хъркаше Кирил, а калните му маратонки висяха безсрамно навън. Панама прикриваше лицето му.
— Човекът е пътувал, кръвното му играе — махна с ръка Гинка и набоде гъба с вилицата. — Нека си почине. Ще изпереш плата, какво толкова? Напоследък си напрегната, Деси. Самотата ти влияе. Къщата не бива да пустее. Трябва да се чува детски смях, да мирише на скара. А ти си го превърнала в мавзолей. С Борис решихме — ще идваме всяка събота и неделя, ще помагаме за двора.
Подът сякаш се разклати под нея. „С Борис решихме.“ Тя намери с поглед мъжа си — той стоеше до грила, скрит зад гърбовете на роднините, и съсредоточено въртеше шишовете, преструвайки се на зает.
— Влизам вътре — отсече Десислава, защото повече не можеше да слуша.
В къщата не ухаеше на лавандула и дърво, както обикновено, а на пържен лук и алкохол. Кухнята я посрещна с картина на опустошение. Шкафовете зееха отворени. По плота се търкаляха разкъсани пакети — скъпото ѝ кафе, което пазеше само за себе си, беше разсипано; парчета от избрано сирене лежаха до зацапан нож. Празната бутилка от онова специално зехтинено масло, което използваше пестеливо за салати, стоеше настрани като трофей.
— На това ли са пържили? — прошепна тя и прокара пръст по мазната следа. — Да запържиш месо с масло за три хиляди лева…
Мивката преливаше от съдове — не пластмасови, а нейните чаши, чинии, чаши за вино. В една от малките чинийки от кафения сервиз някой беше угасил фас.
В хола върху светлата тапицерия лежеше чуждо дънково яке, а от захвърлена чанта стърчеше връзка кален зелен лук. През прозореца се виждаше как Гинка Пловдивскиа размахва пилешко бутче и държи слово пред одобряващата публика. Тя вече се чувстваше стопанка тук — вероятно в мислите си бе разместила мебелите, прекопала лехите и изготвила график за посещения.
Това не беше гостуване. Беше настъпление. Ако сега замълчеше, ако отстъпеше дори крачка, тихият ѝ пристан щеше да се превърне в нещо като общинско жилище с вечна миризма на препържен лук и пиянски песни.
Десислава излезе отново на верандата. Разговорите секнаха за миг — изражението ѝ подсказваше, че предстои взрив.
— Гинка Пловдивскиа — каза тя спокойно, вперила поглед право в очите ѝ. — Казахте, че тази къща трябва да е полезна за семейството. Съгласна съм. Само че грешите кое е моето семейство. Това съм аз. А този дом е моя собственост. Разполагате с четиридесет минути. Ако дотогава не започнете да събирате нещата си, ще ги изхвърля през оградата. Ще започна с тази купа.
Тя постави ръка върху ръба на японския съд. Гинка застина с отворена уста, пилешкото бутче увисна във въздуха. Напрежението натежа като дим от евтин въглен. Борис най-сетне се обърна от скарата, лицето му пребледня, и той се взря към верандата, осъзнавайки, че бурята, от която се опитваше да избяга, вече се стоварва право върху него.
