Телефонът лежеше в ръцете му, а той се правеше, че преглежда новините. Всъщност просто се криеше зад екрана, за да не се налага да среща ничий поглед. Очакваше Елица или да приеме поражението си мълчаливо, осъзнала безсмислието на съпротивата, или да започне да събира багажа си и да приключи всичко с трясък на входната врата. И за двата развоя беше подготвен.
Само че онова, което последва, не фигурираше в нито един от сценариите му.
Вратата на спалнята се отвори и Елица излезе. Беше облечена делово — тъмни дънки с изчистена линия, фин кашмирен пуловер, косата ѝ прибрана стегнато назад. В ръцете си не носеше чанти. Зад нея обаче се плъзгаха два големи куфара на колелца, прилежно затворени, които тихо шумоляха по пода.
— Я да видим… някой наистина се изнася — проточи подигравателно Габриела и отпи от кафето си. — Какво стана, мъжът ти не успя да те разубеди?
Димитър вдигна глава. По лицето му пробяга странна смесица от облекчение и вина. „Ето го момента“, мина му през ума. Очакваше обвинения, сълзи, сцена. Готвеше се за финалния сблъсък.
Елица спря куфарите точно до входната врата. Погледна ги, после погледна и двамата — бавно, спокойно, сякаш ги виждаше за първи път.
— Това не е моят багаж — произнесе тихо. Гласът ѝ беше равен, без трепване. — Твоят е, Димитър.
Той премигна, сякаш не беше чул правилно. Телефонът се озова на масата. Усмивката на Габриела угасна. И двамата се втренчиха ту в куфарите, ту в Елица, неспособни да напаснат думите ѝ към действителността.
— Моля? — измърмори той объркано.
— Дадох ти седем дни да решиш — продължи тя със същото хладно самообладание. — Снощи, на вечеря, направи избора си. Застана зад сестра си. Имаш право на това. Смяташ, че тя се нуждае от закрила, от разбиране, от подкрепа. Добре. Няма да споря повече. Подкрепяй я.
Тя замълча за кратко, оставяйки думите ѝ да натежат в тишината на утрото.
— Но оттук нататък ще го правите заедно. И не тук. Аз не мога да изгоня Габриела — тя ти е роднина. Нямам това право. Ти обаче си моят съпруг. И ако не можеш да живееш без нея, ще живеете двамата. Само че на друго място.
Пристъпи към вратата и я отвори широко. Хладният въздух от стълбището нахлу вътре и раздвижи пердето.
— Ти… ти ме гониш? — прошепна Димитър. В гласа му нямаше гняв, а чисто недоумение. Светът му се размествеше. Нали той беше този, който решава. Главата на семейството.
— Нищо не съм пропуснала — отвърна спокойно тя. — Вътре са ризите ти за работа, лаптопът, зарядните, спортните дрехи. Всичко необходимо за началото. А и нека ти напомня нещо — родителите ми вложиха повече средства в първоначалната вноска за този апартамент, отколкото ти изкара за трите години брак. Така че аз оставам.
Погледът ѝ беше ясен и твърд, без омраза, без истерия — само суха констатация.
— Ти реши кого ще издържаш. Сега можеш да започнеш.
Габриела стоеше неподвижно с чашата в ръка. Светът, в който тя беше защитената принцеса, за която брат ѝ воюва, се разпадаше пред очите ѝ. Погледът ѝ шареше — към Димитър, към куфарите, обратно към Елица. В очите ѝ се четеше неподправен страх. Не беше спечелила апартамент. Беше получила брат без дом — и отговорността, която вървеше с него.
— Габриела, помогни на брат си — каза Елица тихо.
Тя не повиши тон. Не ги побутна, не направи сцена. Просто стоеше до отворената врата и я придържаше, както служител изпраща посетители след края на работното време. И именно това спокойствие беше по-страшно от всякакъв вик. С едно движение тя ги беше заличила от живота си — като страница, която се обръща без колебание и повече не се връща назад.
