Лора Маркова тъкмо се беше прибрала от работа. Насочи се към кухнята, за да остави торбата с покупките, когато долови приглушен разговор. Гласовете на съпруга ѝ и на свекърва ѝ се процеждаха иззад вратата.
Нещо в тона им я накара да спре. Някакво необяснимо безпокойство я прикова на място. Тя притихна и се заслуша внимателно, опитвайки се да разбере за какво става дума.
През последните месеци Теодор Радев се държеше различно. Щом разговорът опираше до пари, ставаше раздразнителен. Все по-често се прибираше късно, а общата им почивка непрекъснато се отлагаше заради „неочаквани разходи по проекта“. Лора усещаше, че нещо се изплъзва от вниманието ѝ, но конкретни доказателства нямаше. И ето че сега, стискайки дръжките на торбата, тя чу собственото си име.
— Кажи ми, Тео, колко сме събрали досега? Мила Лъвова се обади — онзи едностаен на улица „Мир“ бил истинска находка! Но няма да го чакат дълго — прошепна Зорница Орлова.
— Мамо, по-тихо! Лора всеки момент ще се прибере. Имаме… около 750 хиляди. Още малко и ще стигнат за първоначалната вноска. Този месец взех добра премия — всичко преведох там — отвърна той тихо, но напрегнато.
— Браво, момчето ми! Знаех си, че мога да разчитам на теб. А Лора? Нищо ли не подозира? — в гласа на Зорница се прокрадна доволство.
— Не, засега не. Обяснявам ѝ, че проектът е сложен, че има много разходи. Тя ми вярва. Дори сама започна да пести от дреболии… Малко ми е мъчно за нея, но… разбираш ме, мамо, искам собствено кътче — смутено каза Теодор.
— Разбира се, че те разбирам. И аз мечтая за свой уютен дом, омръзна ми тук. Собствен апартамент си е съвсем друго. Знаеш, че всичко съм правила за теб… Само Лора да не научи преди време. Тя е принципна, няма да го приеме лесно — промърмори жената.
— Няма да разбере. Парите са в отделна сметка. Когато съберем нужната сума, ще отидем с теб при Мила и ще уредим покупката. После ще ѝ кажем. Може да се разсърди, но ще ѝ мине. Нали сме семейство…
Лора остана неподвижна зад вратата. Пръстите ѝ се впиха в найлона, но тежестта на покупките сякаш изчезна. В ушите ѝ кънтяха откъслечни фрази: „750 хиляди…“, „премията отиде там…“, „Лора нищо не подозира…“, и всяка дума разтваряше в нея пропаст, която тепърва щеше да осъзнае докъде води.
