— Майка ми също е част от това семейство! Тя е направила толкова много за нас! Исках само да ѝ подам ръка, да ѝ се отблагодаря по някакъв начин!
Лора го изгледа с горчивина.
— Да ѝ подадеш ръка? С какво — с парите, които двамата изкарваме? И то зад гърба ми? Това не е помощ, Теодор. Това е измяна. И то от най-долния вид. Не си ме попитал нито веднъж. Гледал си ме в очите и си ме лъгал. Караше ме да пестя от всичко, да живея в лишения, докато ти и майка ти крояхте планове тайно. За теб аз не съм била съпруга и равностоен партньор, а банкомат за вашите договорки. „Лора няма да разбере“ — това е истината, нали? — гласът ѝ трепереше от ярост.
— Аз… не предполагах, че ще го приемеш така. Можехме да седнем и да поговорим…
— Да говорим? Сега? След години измама? Не, Теодор. За мен всичко приключи. Ти направи своя избор — застана до майка си и срещу жена си. Не мога да деля живота си с човек, способен на толкова продължителна и съзнателна лъжа. Доверието ми към теб е мъртво. Подавам молба за развод.
Два дни след разразилия се скандал Лора седеше в хола, разпръснала пред себе си документи, които преглеждаше заедно с адвоката си. Телефонът ѝ иззвъня рязко. На дисплея светна името „Зорница Орлова“.
Тя пое дълбоко въздух и прие обаждането.
— Лора, скъпа моя! Аз съм. Как си, миличка? С Теодор сме ужасно разтревожени. Горкият, не е на себе си — не спи, не се храни, само плаче — разля се мазният глас отсреща.
— Слушам ви, госпожо Орлова.
— Лора, ти си разумно момиче. Не може ли всичко да се изглади спокойно? Да, не ти казахме веднага за апартамента. Но не е било от злоба! Искахме да стане изненада. Добре, може би не съвсем изненада… Просто Теодор се страхуваше как ще реагираш. Знаеше, че няма да разбереш от първия път. А той мислеше за мен — за една възрастна жена! Аз съм му майка, посветила съм му живота си, отказала съм се от всичко заради него. Нима няма право накрая да ми се отблагодари? И аз искам собствен покрив, без да ви се натрапвам…
— Първо, госпожо Орлова, това не беше „не ви казахме веднага“. Това бяха години системно прикриване и източване на сериозни суми от общия ни бюджет. И второ, „грижа“ ли наричате това — когато той ви купуваше кожено палто, а аз ходех със старото си? Когато отменяше общата ни почивка, защото уж „нямаме средства“, но винаги намираше пари за вашата първоначална вноска?
