„Нямаме пари, празни сме“, смутено признаваха шофьорите, заклещени в снежната буря. Собственичката на губещото крайпътно кафе ги нахрани мълчаливо, а два дни по-късно остана без думи от изумление.
Разлятият подпис върху известието за опис на имуществото се размаза от капка вода, паднала от тавана. Невена Пиринкиа смачка дебелия държавен лист и го запрати в пластмасовата кофа под металната мивка. Отвън леден порив блъсна стената на крайпътното кафене „Горският маршрут“ така яростно, че старите дървени рамки издрънчаха, а по пода пропълзя влажен, студен въздух.
Избелелият циферблат на стенния часовник показваше осем и половина вечерта. За целия ден в касата се бяха събрали само няколко смачкани банкноти и шепа дребни монети. Тези пари едва щяха да стигнат за бензина на старата „Нива“, с която Невена ходеше до районния център за продукти. За изплащане на огромния заем, взет за сградата, не можеше дори да се мисли.
Преди седем години, когато съпругът ѝ Александър Александров си отиде внезапно направо зад волана на камиона си — сърцето му не издържа — тя си даде дума, че каквото и да стане, ще запази това място. Някога старият Северен път не утихваше нито денем, нито нощем. Тежките врати на кабините постоянно хлопаха, във въздуха се носеше миризма на изтъркани спирачни накладки, а по масите мъже в омаслени якета сърбаха гъсти супи и ядяха домашни кюфтета, докато си предаваха новини от далечните курсове. Александър тук беше човек на почит.
Но преди четири години пътните служби пуснаха в движение нова главна отсечка на петдесет километра по на изток. Потокът от коли секна сякаш с нож. Отначало отбиваха стари познати, после и те окончателно смениха маршрутите си. Сега на паркинга спираха единствено заблудени туристи. Преди месец Невена закова на крайпътния стълб парче шперплат с надпис „Продава се“, ала кому беше нужен дървен дом сред гаснеща гора, затрупана със сняг почти до покрива?
— Госпожо Пиринкиа, да измия таблите и да тичам към автобуса? — плахо попита Лидия Вълкова, като подаде глава от миялното помещение.
Двайсетгодишното момиче от съседното село работеше тук като сервитьорка. Невена отдавна вече не можеше да ѝ плаща пълна заплата, но Лидия упорито идваше всяка сутрин и връзваше избелялата си зелена престилка.
— Къде ще тръгнеш, миличка? — Невена погледна към тъмния прозорец, целият залепен със сняг. — Рейсовете ги спряха още по обед. Вие така, че и близката елха не се вижда. Остани тук, ще ти постеля на дивана в склада.
Лидия още не беше успяла да кимне, когато тежката входна врата се отвори с протяжно скърцане. Вятърът хвърли в салона шепа бодлив сняг. На прага стоеше едър мъж. Работните му обувки оставяха кални локви по линолеума, а от яката на дебелото му яке капеше стопена вода. Лицето му, зачервено от режещия студ, едва се виждаше под ниско нахлупената ушанка.
— Стопанке, ще ни пуснеш ли да изчакаме да отмине бурята? — прогърмя той, като се изтупа до вратата. — На прохода снегът е затворил пътя напълно. Влекачите спряха. Пътните по радиостанцията казаха, че техника няма да пращат дотам преди сутринта.
Невена придърпа по-плътно жилетката върху раменете си.
— Влизай. Столове има. Сега ще пусна чайника, поне да се стоплиш.
Мъжът едва беше направил крачка към най-близката маса, когато вратата отново се отвори. В кафенето един след друг започнаха да влизат изморени и премръзнали хора — работници на смени, шофьори на тежкотоварни камиони, пътни служители. Те дишаха тежко, сваляха мокрите си ръкавици, търкаха зачервените си лица и се настаняваха по масите. Само за минути въздухът натежа от мирис на влажни дрехи, впита нафта и мокра кожа. След половин час в малкото помещение вече имаше шестнайсет души.
Един от тях, мъж на средна възраст с дълбоки бръчки край носа, се приближи до бара. В ръцете си нервно въртеше шапката си и упорито избягваше погледа на Невена.
— Нямаме с какво да платим… празни сме — каза той глухо, а останалите шофьори сведоха очи. Мъжът въздъхна тежко и започна да обяснява защо тази нощ никой от тях не може да извади пари.
