Фирмите им бавели дневните пари, терминалите по бензиностанциите били блокирали от бурята, а обхват изобщо нямало. Дори дребни пари в брой не били останали у никого. Искали само да поседят по столовете до сутринта, без да поръчват нищо. Щом се съмнело, всеки щял да поеме по пътя си.
Невена Пиринкиа огледа изпитите им лица и вкочанените пръсти, с които мъжете мъчително се бореха с циповете на якетата си.
— Лидия Вълкова, донеси ключовете за фризера — произнесе тя твърдо и стегна престилката около кръста си. — Я виж какво е останало най-отдолу.
Момичето изчезна зад вратата. След минута се върна, захапала гузно устна.
— Госпожо Невена Пиринкиа… там са само вашите лични запаси. Онези, които си приготвяхте за зимата. Има парче осолена сланина, домашна консерва с месо, чувал картофи и буркани с мариновани гъби. От заведението са останали само два вчерашни хляба.
— Носи всичко в кухнята — отсече жената и щракна копчето на аспиратора.
— Но вие ги пазехте за най-тежките дни! После до края на месеца и за вас самите няма да има какво да ядете!
— По-тежко от това едва ли ще стане, Лидия. Погледни ги тези мъже — всеки момент ще се строполят. Пали печката на всички котлони.
Кухнята оживя. Невена Пиринкиа започна да бели картофите бързо и съсредоточено, като сваляше кожицата на тънки ивици. В големия чугунен тиган сланината засъска и разля из помещението плътен, домашен мирис на топла храна. Скоро към нея се прибави златиста запръжка. В издутата алуминиева тенджера закъкри гъста чорба от последната консервирана яхния, която бе пазила за себе си.
Когато Лидия Вълкова изнесе първите дълбоки чинии, над които се вдигаше пара, разговорите по масите секнаха. Чуваше се единствено припряното почукване на лъжици по фаянса. Невена Пиринкиа минаваше между редовете, наливаше от голям термос парещ черен чай с мащерка и режеше хляба на дебели, щедри филии.
Към два след полунощ лампите в залата няколко пъти примигнаха. Компресорът на стария хладилник изръмжа мъчително, сякаш се давеше, и спря. Кафенето потъна в непрогледен мрак. След още няколко минути зад чугунените радиатори се чу глухо метално почукване, отоплителният котел изхриптя тежко и замлъкна. Студът започна да се връща в помещението с плашеща бързина.
— Спокойно, хора, без паника — обади се в тъмното плътният глас на първия шофьор, пристигнал в кафенето. Той щракна мощно ръчно фенерче. — Аз съм Калин Рилски, механик от години. Къде ви е котелното, стопанке? Води ме, преди тук всички да залепнем за столовете.
Калин Рилски се мъчи в пристройката почти час. Тракаше с гаечни ключове, ругаеше през зъби и караше Лидия Вълкова да държи светлината по-равно върху горивния филтър. Накрая се разбра, че в старата система е влязъл въздух. След дълго човъркане в металния корпус нещо прещрака, котелът изведнъж забуча глухо и по изстиналите тръби отново потече гореща вода.
Калин Рилски се върна в кухнята, като бършеше изцапаните си с мазут ръце в приготвен парцал. Невена Пиринкиа мълчаливо му подаде чаша с горещ чай.
— Старецът отдавна прави номера, а майстор от областта няма как да извикам — призна тя и прокара кърпа по плота.
Мъжът седна на табуретката и духна парата над чашата. Погледът му се спря на избеляла снимка, забодена с кабарче до календара. На нея се виждаше здрав, широкоплещест мъж, застанал пред син влекач.
— Трудно ви е тук — каза Калин Рилски. — Видях край отбивката онази крива табела, че продавате мястото.
Невена Пиринкиа сведе очи към напуканите си, уморени ръце.
— Продавам го. Само че кой ще го купи? В края на месеца банката ще вземе сградата заради дълговете. Няма хубав път, няма хора. А преди, докато мъжът ми беше жив, тук кипеше живот. Той вложи душата си в тази къща. Самият той беше шофьор и знаеше колко тежко може да бъде на човек, когато е уморен и далеч от дома.
— Как се казваше съпругът ви? — тихо попита от ъгъла младо момче с дебел сив пуловер.
— Александър Александров. Александър Александров се казваше.
Калин Рилски престана да дъвче. Бавно остави недопитата чаша върху масата и не откъсна очи от фотографията.
— Александър Александров? Със синия влекач и бялата ивица на кабината? Онзи, чиято радиопозивна беше Кедър?
Невена Пиринкиа го погледна изумено.
— Да. Откъде го знаеш?
Калин Рилски преглътна тежко и плъзна поглед по притихналите мъже в залата.
