— Момчета… чухте ли? — гласът му прозвуча пресипнало. — Това е заведението на Александър Александров. На Кедъра.
В залата настъпи такава тишина, сякаш някой бе угасил всички гласове наведнъж. Един възрастен шофьор, седнал до заскрежения прозорец, с побелели гъсти мустаци и напукани от студа ръце, бавно се изправи от стола си.
— Истина ли е това, стопанке? Ти ли си жената на Александър? — попита той, вперил очи в нея. — Ние с него през две хиляди и седма карахме рамо до рамо по зимния път. На моя камион тогава ми се скъса ресорът, студът беше над четирийсет под нулата, въздухът режеше дробовете. Радиостанцията мълчеше, наоколо — само гора, сняг и пустош. И изведнъж Александър се появи от бялата мъгла, сякаш самият път го беше довел. Четири часа лежа с мен под машината, направо върху снега. Даде ми свои резервни части, само и само да стигна до базата. После се опитах да му платя, а той само махна с ръка и рече: „На пътя ще се разберем.“
— И мен ме изтегли от канавката край Плевен — обади се друг мъж, с дълъг белег през бузата. — Спирачките ми отказаха, изхвърчах от трасето и си мислех, че съм дотам. Александър спря пръв. Скъса си стоманеното въже, но не се отказа, докато не ме изкара на твърдо.
— По радиото винаги предупреждаваше къде ледът е коварен, къде завоят е лош, къде човек трябва да намали — каза младият шофьор, а гласът му трепна. — Баща ми дълго време работеше с него. Казваше, че по-честен човек в цяла България трудно ще намериш.
Невена Пиринкиа слушаше, притиснала длани към лицето си. Раменете ѝ се разтърсваха беззвучно. Тя винаги бе знаела, че Александър е добър човек, но никога не беше предполагала, че името му още живее така ясно в паметта на хора, разпръснати по пътищата из страната.
Останалата част от дългата нощ отлетя неусетно. Шофьорите пиеха чай, припомняха си тежки участъци, опасни проходи, закъсали машини и спасени животи. Разказ след разказ изпълваше малкото кафене с топлина. За първи път от месеци Невена се усмихваше истински. Имаше чувството, че в опустелия ѝ дом отново се е върнал животът.
На сутринта виелицата бе утихнала напълно. Над снежните преспи се показа бледо слънце и освети огромните бели насипи край пътя. Снегорините бяха пробили проход през преспите на височината, а мъжете започнаха да се готвят за тръгване. Един по един запалваха премръзналите през нощта двигатели, които ръмжаха тежко в студения въздух.
Последен до дървения плот се приближи Калин Рилски. Той извади от джобовете си смачкани банкноти, събрани от всички, и ги остави върху захабената мушама.
— Това е от нас, госпожо Пиринкиа — каза тихо. — За вечерята, за топлия подслон. И за светлата памет на Александър.
— Прибери ги веднага — възрази тя и понечи да върне парите. — Не съм ви гощавала за пари. Вие вчера ми стоплихте душата.
— Вземете ги — настоя Калин и побутна банкнотите обратно към нея. — Не ни обиждайте. Трябва да потегляме.
Когато последният тежък камион изчезна зад снежния завой, Невена внимателно преброи оставените пари. За техните места сумата не беше малка, но до банковия дълг не стигаше дори наполовина. Тя въздъхна, заключи празната каса и тръгна да сваля прашните пердета от прозорците. Време беше да събира багажа. Съдия-изпълнителите нямаше да чакат.
Следващите два дни се проточиха мъчително. Невена облепяше с тиксо кашони, пълни с чинии и чаши, а Лидия Вълкова мълчаливо бършеше празните метални рафтове в кухнята и подсмърчаше. Въздухът в кафенето вече звучеше кухо, чуждо, като в изоставена сграда.
В сряда сутринта Невена седеше на дървените стъпала пред входа, загърната в якето си, и гледаше към заснежената, безмълвна гора. Очакваше колата от града. Тъкмо тогава тишината бе разкъсана от нисък, плътен тътен. Звукът се усилваше с всяка секунда, а дъските под краката ѝ започнаха леко да треперят.
Зад острия завой на стария път се показа масивната кабина на тежък камион. След нея изникна още една. После трета. Цяла колона от машини бавно навлезе в разчистения паркинг пред кафенето. Фаровете светеха, сигналите кънтяха мощно и подплашваха птиците в гората. Камионите бяха толкова много, че запълниха целия банкет и се подредиха в дълга, плътна редица.
Невена се изправи. От тъмен всъдеход начело слезе едър, стегнат мъж с хубаво зимно яке, а след него тя разпозна силуета на Калин Рилски. Двамата поеха право към стъпалата.
— Вие сте Невена Пиринкиа, нали? — мъжът учтиво ѝ подаде ръка. — Казвам се Огнян Емилов, директор съм на транспортна компания. Калин ми разказа подробно цялата ви история. А и момчетата по радиостанциите бързо я разнесоха.
Невена кимна объркано, без да разбира какво се случва.
— Ние… — започна Огнян Емилов и за миг замълча, сякаш подбираше най-точните думи.
