— обсъдихме положението с шофьорите — довърши Огнян Емилов и бръкна във вътрешния джоб на якето си. Оттам извади дебел, плътно затворен плик. — Моите хора минават оттук всеки ден. По новото трасе уж има места за хранене, но всичко е в пластмасови кутии, порциите са колкото за дете, а цените са безсрамни. На нас ни трябва истинска спирка. Нормално място, където човек да седне, да хапне нещо горещо и да си поеме дъх като хората.
Той внимателно постави плика в ръцете на Невена Пиринкиа.
— Това не е само от мен — продължи той по-тихо. — Събрано е от няколко транспортни фирми, а и от независими шофьори, които карат сами. Сумата ще стигне да приключите въпроса с банката и да направите сериозен ремонт на котелното. Приемете го като официален аванс. От днес сключваме с вас дългосрочен договор — нашите екипажи ще се хранят тук постоянно. Ще пренасочваме камионите по стария път. Отклонението не е голямо, а за сметка на това хората ще бъдат нахранени и на топло.
Невена се облегна на касата на вратата, сякаш коленете ѝ за миг отказаха да я държат.
— Не разбирам… — прошепна тя. — Защо го правите? Каква полза имате от всичко това?
Калин Рилски пристъпи напред. Лицето му беше сериозно, а гласът — необичайно мек.
— Невена Пиринкиа — каза той, — Александър Александров е помагал на половината от нас по този тежък път. Кой със закъсал двигател, кой със замръзнала машина, кой без гориво… Никого не е подминавал. Когато си отиде, мнозина дори не успяхме да се простим с него. А сега научихме, че жена му е дала последните си зимни запаси, за да не измръзнат непознати хора в бурята. По тези пътища такива дългове не се забравят. Връщат се докрай.
От гъстата група шофьори се отдели млад мъж. Вървеше бавно и държеше с двете си ръце тежка дървена табела, сякаш носеше нещо свято. Дъската беше гладко шлифована, лакирана, а върху нея с красиви, едри букви бе изписано чрез обгаряне:
„При Александър и Невена. Своите в беда не изоставяме.“
В този момент от кухнята изхвърча Лидия Вълкова, привлечена от глъчката навън. Спря на прага и притисна длани към устата си. Очите ѝ се напълниха със сълзи, докато гледаше наредените един след друг тежки камиони, хората около тях и табелата в ръцете на момчето.
Невена дълго не каза нищо. Само пое въздух, вдигна поглед към оловносивото небе, после изведнъж сякаш се изправи по-високо. В изражението ѝ се появи решителност — същата онази твърдост, която я беше държала през всички безсънни нощи.
Тя се обърна към помощничката си и гласът ѝ прозвуча ясно:
— Лидия, слизай в мазето и донеси една кофа картофи. Ще храним хора.
След шест месеца старото крайпътно кафе вече трудно можеше да бъде познато. Дворът беше разширен значително, а мястото за паркиране бе засипано с равен пласт чакъл, така че големите машини да влизат и излизат спокойно дори след дъжд и сняг. Преди тесният и уморен двор едва побираше няколко коли; сега там вечер светеха фаровете на цели редици камиони.
Персоналът беше нараснал три пъти. В кухнята постоянно се чуваше звън на съдове, миришеше на супа, печено месо, пресен хляб и силен чай. На барплота вече стоеше мощна радиостанция, която почти не замлъкваше. От нея се носеха гласове, пращене, кратки съобщения, шеги, предупреждения за заледени участъци и благодарности.
Невена Пиринкиа се научи да работи с ефира така уверено, сякаш цял живот бе държала микрофон в ръка. Тя редовно съобщаваше какво е времето, къде пътят е затрупан, къде има мъгла, къде трябва да се кара внимателно. А шофьорите, още преди да стигнат прохода, вече ѝ предаваха поръчките си за топла храна.
И всички знаеха едно: щом завият по стария път, там, под светлината на познатата табела, винаги ще ги чакат.
