Поставих тортата в средата на масата и отстъпих назад.
Двадесет и пет. Белите цифри от фондан изпъкваха върху тъмната шоколадова глазура. Три дни се занимавах с нея — блатове, крем, заглаждане, украса. Въртях клипове в YouTube един след друг, а ръцете ми бяха потънали в брашно чак до лактите. Първият пандишпан не бухна както трябва и в един след полунощ се наложи да започна отначало, права в кухнята, по халат и домашни чехли.
Въздухът ухаеше на ванилия и разтопено масло. Навън вече се смрачаваше — май беше, но студен, ветровит, почти неприветлив. Подредих осемнадесет чинии в кръг и сгънах осемнадесет салфетки на триъгълници. Четиридесет и седем хиляди лева отидоха за продукти, украса и нова рокля — тъмносиня, с широко овално деколте. Облякох я още сутринта и останах пред огледалото поне минута, вгледана в отражението си. Петдесет и три години. Сребърни нишки край слепоочията. Но стойката ми беше изправена, а роклята ми стоеше хубаво.
Радослав се обади в шест.
— Ще закъснея. Имаме съвещание.
Съвещание. За трети път през тази седмица. А ако броях целия месец — за десети. Аз броях. През последните шест месеца всяка седмица имаше по три-четири такива „съвещания“. Някога се прибираше в седем. После започна в девет. В десет. Понякога — след полунощ.
Оставих телефона и погледът ми падна върху брошката, която бях закачила на роклята. Беше на баба. Сребърна, с тюркоаз. Тя я беше носила на своята сребърна сватба преди шестдесет години. Дядо ѝ я подарил за десетата им годишнина, а тя почти не я сваляла до края на живота си.
Докоснах студеното камъче с върха на пръста си.
Двадесет и пет години. Знаех как мирише ризата му, когато се връща от „съвещания“. На сладникав парфюм — тежък, лепкав, момина сълза и нещо изкуствено. Не беше моят. Моите аромати бяха леки, цитрусови, и без това се губеха под миризмата на готвене.
А ризите му ги гладех неизменно. По три през ден. Яки, маншети, предници. За двадесет и пет години това прави около четири хиляди и петстотин ризи. Не преувеличавам. Веднъж просто го сметнах, докато държах ютията в ръка, и оттогава числото заседна в главата ми.
Преди три месеца Ясмина ми позвъни и направо каза:
— Видях Радослав в „Пирог“, на „Градинска“. Беше с някакво момиче. Около трийсетгодишна, нокти като котешки, коса до кръста.
Ясмина ми беше приятелка още от студентските години. Никога не ме беше лъгала. Никога не украсяваше истината, за да боли по-малко. Именно заради това я ценях.
— Може да е колежка — отвърнах.
Не защото ѝ вярвах. А защото в два следобед, точно преди педагогически съвет, нямах сили да повярвам в друго.
— Албена. Колеги не се хранят един друг с вилица.
Замълчах. Изкарах педагогическия съвет. Проверих тетрадките. Сготвих вечеря — борш и кюфтета. Радослав се прибра в девет, нахрани се без дума и се отпусна на дивана.
Когато заспа, взех телефона му.
Габриела. Така беше записана в контактите — с три сърчица. Разговорите им бяха за половин година назад. Стоях боса в кухнята, леденият теракот режеше стъпалата ми, а аз прелиствах. Снимки от кафенета — тя се смее, той присвива очи от светкавицата. Гласови съобщения, които не посмях да пусна. Кратки думи: „Липсваш ми“, „Чакам те“, „Ти си моят“. Планове за уикенди, когато на мен ми обясняваше, че отива за риба. Шест риболова за два месеца — и нито една риба в хладилника.
Двадесет и пет години градях този дом. Ставах в пет сутринта, за да успея да приготвя закуска преди работа. Изнасях ипотеката, докато той сменяше колата. Всяка вторник карах майка му на лекар — сто и тридесет пътувания за три години, по четиридесет минути в едната посока, час и двайсет отиване и връщане. Никой не каза „благодаря“. Никой не попита дали съм уморена.
А на нея той пишеше: „Ти си моето слънце“.
На мен никога не ми беше писал така. Дори когато ме ухажваше.
Затворих телефона, върнах го на шкафчето и легнах. Таванът в спалнята беше бял и гладък — миналата година аз сама наех майсторите. Радослав хъркаше до мен. Ризата, която бях изгладила сутринта, висеше на облегалката на стола.
Не заплаках. Не извиках. Просто лежах и мислех.
На следващия ден отворих профила на Габриела в социалните мрежи.
Снимки с приятелки. Селфита пред огледалото — устни като патешка човка, остри нокти с брокат. А между лъскавите кадри — момче. Младо, къдраво, с широки рамене и спортно яке. На една снимка я прегръщаше през раменете. На друга я целуваше по бузата. Надписът отдолу гласеше: „Моят Кирил“.
Продължих да прелиствам. Осем общи снимки за последните три месеца. Най-новата беше отпреди две седмици. Значи бяха заедно. Сега. Докато моят съпруг се правеше на влюбено момче.
Двадесет и пет години брак. Половин година негов „роман“. И през цялото това време неговото „слънце“ си имаше друг мъж. Истински.
Стана ми смешно. Горчиво и смешно едновременно. Седях на кухненската маса, пиех изстинал чай и гледах екрана на телефона. Зад стената Радослав гледаше футбол. Крещеше „Го-о-ол!“ така, че стените потреперваха.
Защо изобщо се стараех? Двадесет и пет години — за кого? За човек, който изпраща сърца на друга жена? А тя го държи като резервен вариант?
И тогава ми стана ясно: няма да плача. Щях да мисля.
Двете седмици преди юбилея не минаха само в приготвяне на салати.
Кирил открих за десет минути. Профилът му беше публичен, градът — нашият, а работата му се виждаше още от първия поглед.
