Работеше като инструктор във фитнес клуб „Олимп“ на булевард „Васил Левски“. Снимки с гири, огледални селфита от залата, усмивки пред уредите — и навсякъде лайкове от Габриела. Ако датите под публикациите не лъжеха, двамата бяха заедно от две години.
Направих нов профил. Сложих за аватар снимка с цветя, нищо лично, нищо подозрително. После му написах:
„Здравей! Аз съм приятелка на Габриела. Готвим ѝ изненада за рождения ден, ще има малко тържество. Можеш ли да дойдеш към осем на този адрес? Тя не подозира нищо!“
Отговорът му пристигна след около час.
„Разбира се! Ще взема цветя. Какви обича?“
„Рози“, написах аз.
И му изпратих домашния си адрес.
Пръстите ми пулсираха от напрежение, сякаш бях държала не телефон, а нагорещено желязо. Оставих го на масата, станах и отидох до прозореца. В двора тополите се люлееха тежко, вятърът влачеше прах по асфалта. Беше май, а въздухът режеше като през късна есен.
Правилно ли постъпвах? Не трябваше ли просто да седнем и да поговорим? Да събера багажа си? Да подам молба за развод тихо, без публика, без сцени, без този театър?
Отворих хладилника. Патицата се мариноваше в плик за печене. Салатите бяха подредени в кутии — четири вида, всяка отнела по три часа. Розмарина го бях купила пресен, не сушен. Свещите за масата — осем на брой, тъмнобордо, точно в цвета на покривката.
Четиридесет и седем хиляди лева. Три дни край печката. Двадесет и пет години живот.
Не. Тихо нямаше да стане. Не го заслужаваше.
После Радослав между другото спомена, че искал да покани и една „колежка от работа“.
— Нова е — обясни той, докато след вечеря разкопчаваше колана си. — Някак неудобно е да не я повикам. Тук, в града, не познава никого.
Коремът му преливаше над колана. На малкия му пръст стоеше сребърният пръстен с черно покритие, който носеше от пет години и с който си въобразяваше, че изглежда „представително“. Аз само кимнах. После извадих деветнадесетата чиния.
— Разбира се. Нека дойде.
Към седем всички вече бяха у нас. Майката на Радослав пристигна с бежов костюм и с парфюма „Червена Москва“, който не сменяше от тридесет години. Брат му Симеон дойде с жена си Ива. От моето училище бяха Десислава Филипова и Виолета Александрова. Ясмина беше със съпруга си. Поканихме и съседите отгоре — те ни познаваха още от деня, в който се нанесохме в този апартамент.
В жилището се носеше аромат на печена патица и розмарин. Пуснах музика — тих джаз, както Радослав обичаше. Разлях аперитив, подредих предястията, пригладих покривката. Масата наистина изглеждаше празнично: бяла покривка, бордо свещи, сребърни пръстени за салфетки — подарък от Ясмина за миналата Нова година.
Радослав стоеше до вратата с новото си сако. Копчетата се опъваха върху корема му, но той очевидно не забелязваше. Пръстенът проблясваше доволно. Усмихваше се широко.
— Е, Албена, направо красота! — разпери ръка към масата. — Майстор си ми ти.
„Ми.“ Все още бях „негова“. Усмихнах се. После погледнах телефона си. Имаше съобщение от Кирил:
„Ще съм там в 20:00, пътувам!“
В седем и половина звънецът на вратата иззвъня. Радослав отиде да отвори. Аз останах до масата с черпака в ръка.
На прага стоеше Габриела. Тясна червена рокля, високи токчета, парфюм — същият онзи, момина сълза, сладък до прилошаване. Миризмата стигна до кухнята още преди тя да пристъпи вътре. Ноктите ѝ бяха дълги, остри, бежови с брокат. Косата — пусната свободно по раменете.
— Здравейте! — подаде тя на Радослав кутия бонбони и бързо огледа апартамента. — Ох, колко е хубаво тук!
Аз стоях до печката. Ясмина беше до мен; в следващия миг се вцепени и стисна лакътя ми.
— Тя ли е? — прошепна.
— Тя.
Избърсах ръцете си в кърпата и тръгнах към коридора. Погледнах Габриела право в очите — кафяви, с удължени мигли и плътна черна очна линия. Беше хубава. Млада. С двайсет години по-млада от мен.
— Добре дошла — казах спокойно. — Седни ето тук, до Радослав. Чувствай се като у дома си. То ти вече почти си у дома, нали?
Габриела премигна. Радослав се прокашля. Никой от гостите не разбра. Засега.
Върнах се в кухнята. Ръцете ми не трепереха. Разпределих патицата по чиниите, полях я със сос, добавих по стръкче розмарин за украса. После пак погледнах часа. Двадесет и пет минути до пристигането на Кирил.
Радослав наливаше вино и разказваше шеги. Габриела седеше до него и ровеше в руската салата с дългия си нокът. Майка му я наблюдаваше с любопитство — не враждебно, по-скоро преценяващо.
— Отдавна ли работите с Ради? — попита тя.
— Ами, така… от половин година — отвърна Габриела и завъртя чашата за столчето. — Той, един вид, ми помагаше с отчетите.
Ясмина изсумтя в салфетката си. Виолета Александрова си размени поглед с Десислава Филипова. Аз улових очите на Ясмина и едва забележимо поклатих глава. Рано беше.
Гостите ядяха, пиеха и си спомняха сватбата ни. Симеон разказа как Радослав тогава изпуснал халката и тя се търкулнала под олтара. Всички се разсмяха. Радослав също — силно, гръмко, с отметната назад глава. Пиеше по-бързо от обичайното. Лицето му се зачервяваше. Пръстенът проблясваше всеки път, когато вдигаше чашата си.
Аз гледах часовника.
Без петнадесет осем.
Без десет.
Без пет.
И тогава той се изправи.
— Приятели! — Радослав вдигна чашата си. Виното в нея се разклати — гъсто, тъмнобордо. — Двадесет и пет години. Сребърна сватба. Това, нали разбирате, е сериозна дата.
На масата настъпи тишина. Майка му намести очилата си. Симеон остави вилицата. Виолета Александрова скръсти ръце в скута си.
— Дълго мислих как да го кажа — продължи Радослав и леко разклати чашата; една капка вино се плъзна по стъклото. — Но щом всички сме тук, сред близки хора, искам… ами, искам да бъда честен.
Той погледна към Габриела. Тя едва наклони глава и по лицето ѝ премина сянка.
