Веждите ѝ се сключиха. Пръстите ѝ стиснаха салфетката така, че ноктите се забиха в плата.
Тя не беше подготвена. Това се виждаше съвсем ясно. Габриела нямаше представа какво се кани да направи той.
— Албена — обърна се към мен Радослав.
Очите му бяха зачервени от виното, а гласът — мек, снизходителен, почти бащински.
— Ти си прекрасна жена. Двадесет и пет години поддържа дома ни, готви, работи, търпя… Но трябва да бъда откровен. Срещнах друга. И искам да бъда с нея.
Настъпи мълчание.
Такова мълчание, че чувах часовника на стената как отмерва секундите. Чувах водата в чайника откъм кухнята как тихо клокочи. Видях как майката на Радослав се вкопчи в края на покривката — платът се опъна, а сребърният пръстен за салфетка се изтърколи и звънна на пода.
Осемнадесет чифта очи. Ту върху мен. Ту върху него. Ту върху Габриела, която бе застинала с чашата до устните си.
Десислава Филипова изпусна задавен стон. Симеон отмести стола си назад. Ясмина остави чашата върху масата бавно и много внимателно, сякаш най-малкият шум можеше да я пръсне на парчета.
Аз не скочих. Не се разплаках. Не грабнах чиния, за да я запратя в лицето му.
Само докоснах брошката на баба. Тюркоазът беше поел топлината на кожата ми. Гладък. Познат. Камък на шейсет години, а сякаш времето не го беше докоснало.
— Любопитно — казах аз. — А тя знае ли?
Радослав сви вежди.
— Какво?
— Че я обичаш. Уведомена ли е?
Обърнах се към Габриела. Тя гледаше Радослав така, все едно внезапно беше заговорил на непознат език. Устните ѝ бяха леко разтворени, а чашата висеше във въздуха между масата и лицето ѝ.
— Радослав… — Габриела най-сетне остави чашата.
Ръката ѝ трепна. Червеното вино се плисна върху бялата покривка. Петното започна да се разлива, да потъва в тъканта като рана.
— Какво правиш? Ние… тоест… аз не съм мислила, че е чак толкова сериозно.
Тишината се промени. Стана по-плътна, по-тежка. Като въздуха преди буря, когато слепоочията започват да пулсират и всяко вдишване тежи.
Радослав още стоеше с вдигната чаша. Устата му беше полуотворена. Пръстенът на кутрето му проблесна под светлината на полилея.
— Как така не е сериозно? — гласът му пресипна. — Ние сме заедно от половин година. Казвах ти, че ще напусна жена си. Планирах всичко. Мислех, че ще бъдем двамата.
— Да, добре — Габриела отмести поглед. Нокътят ѝ одраска стъклото и се чу тънко звънтене, неприятно като жужене на комар. — Половин година. Но аз… не съм го възприемала точно така, както ти.
Точно тогава на вратата се позвъни.
Всички се вкамениха. Майката на Радослав притисна длан към гърдите си. Симеон понечи да стане. Ясмина ме погледна — и в очите ѝ за миг проблесна разбиране.
Изправих се и тръгнах към антрето. Краката ми сами знаеха пътя. В коридора миришеше на печена патица и на прегоряла свещ — една от декоративните се беше стопила върху рафта и восъкът се стичаше по дървото. Избърсах ръце в престилката, която бях забравила да сваля, и отключих.
На прага стоеше мъж на около тридесет и пет. Къдрав, широкоплещест, с кожено яке. В ръцете си държеше букет червени рози — поне петнадесет. От тях лъхаше на цветарски магазин, на влажни стъбла и целофан.
— Здравейте! — усмихна се той.
Имаше бели зъби и трапчинки по бузите.
— Аз съм Кирил. Казаха ми, че Габриела е тук. Изненада от приятелки!
— Влез — отвърнах аз. — Тя е на масата.
Кирил прекрачи прага и влезе в стаята. Щом видя Габриела, усмивката му стана още по-широка. Вдигна букета над главата си.
— Габи! Изненада!
Габриела пребледня. Чашата в ръката ѝ се залюля и виното отново се изля — върху покривката, върху чинията, върху ръкава на червената ѝ рокля. Тя дори не забеляза.
— Кирил? — изправи се рязко.
Токът ѝ се закачи за крака на стола и той изскърца по пода.
— Какво правиш тук?
— Момичетата го организираха — приближи се той и сложи ръка на рамото ѝ. — Е, радваш ли се?
Габриела гледаше Радослав. Радослав гледаше Кирил. Кирил гледаше Габриела. А осемнадесет гости местеха очи от единия към другия, сякаш следяха разиграваща се пред тях сцена, която никой не беше репетирал.
Майката на Радослав свали очилата си и ги остави на масата. Десислава Филипова притисна салфетка към устните си. Ясмина се облегна назад на стола, а по устните ѝ потрепна усмивка, която тя не успя да скрие.
— Чакай малко — Радослав свали чашата.
Виното се плисна върху маншета му — същия онзи маншет, който вчера бях изгладила.
— Кой е този?
— Това е Кирил — казах аз спокойно.
Гласът ми беше равен. Учителски. Същият, с който обяснявам правило пред клас. Просто факт, без излишна интонация.
— Нейният приятел. От две години са заедно. Истинският.
Тюркоазът под пръстите ми беше топъл. Държах брошката несъзнателно — точно както баба я докосваше, когато се вълнуваше.
Радослав седна. Тежко. Като чувал с брашно. Столът изпъшка и се отмести назад. Ръцете му паднаха върху коленете.
— Не — поклати глава той. — Не, това е някаква грешка.
— Не е — Габриела изведнъж се изправи още повече.
Изтри ръкава си със салфетка и го погледна отвисоко — тя стоеше, а той седеше.
— Кирил е моят приятел. От две години. А ти, Радослав… ти си, как да кажа… встрани.
Встрани.
Двадесет и пет години брак. Половин година негови съобщения със сърчица. Ипотека, ризи, пътувания до майка му. И той — встрани. Щях да се разсмея, ако пред мен не стоеше маса с осемнадесет чинии и ако майката на Радослав не седеше неподвижна, бяла почти колкото бежовия си костюм.
Кирил пусна рамото на Габриела. Погледна масата. После Радослав. После бордото петно от вино върху покривката. Накрая бавно свали букета надолу.
— Май нещо не разбирам — намръщи се той. — Габи, кой е този мъж?
— Никой — тя грабна чантичката си от облегалката на стола. — Тръгваме. После ще ти обясня.
Токчетата ѝ затракаха по коридора — бързо и насечено, като копита на препускащ кон.
