Вратата се затръшна. В жилището остана да виси ароматът на парфюма ѝ — сладникав, моминов, натрапчиво чужд. По пода в антрето се бяха посипали и няколко розови листенца, откъснали се от букета.
След като двамата си тръгнаха, тишината натежа така, че чувах ударите на собственото си сърце. В слепоочията. В китките. Дори в върховете на пръстите, които още стискаха облегалката на стола.
Радослав седеше до масата, зачервеното му лице беше избило на петна. Маншетът му — мокър. Чашата — празна. Пръстенът на кутрето му вече не блестеше. Или поне на мен така ми се стори.
— Албена… — поде той. — Ти знаеше ли?
— Знаех.
— И ти доведе онова момче тук?
— Поканих го. Да.
Брат му Симеон се облегна назад и тихо подсвирна. Ива, жената на Симеон, притисна длан към устата си. Десислава Филипова гледаше надолу в чинията си. Виолета Александрова си наля вода, сякаш това можеше да запълни паузата. Майката на Радослав се изправи, взе си чантата и излезе на балкона. Вратата след нея щракна сухо.
Ясмина си доля вино и ме изгледа.
— Отдавна ти го казвах — промълви тя.
— Знам.
Приближих се до масата. Взех ножа и разрязах тортата — спокойно, равно, почти тържествено. Белите цифри „25“ от захарно тесто изпукаха под острието и се разделиха на две.
Отрязах четири парчета. Една четвърт сложих в чиния и я поставих пред Радослав.
— Ето. За двайсет и пет години — повече от щедро. Вземай своя дял и си върви.
Той гледаше тортата. После захарните цифри. После мен. Очите му бяха зачервени и влажни, но не от плач — от вино и от срам.
— Албена, аз не исках така… Мислех, че ще поговорим нормално. Че ще ме разбереш.
— Разбрах те — отвърнах без да повишавам глас. — Двайсет и пет години ядеше храната, която аз готвех. Носеше ризи, които гладих през ден — около четири хиляди и петстотин, ако държиш на сметките. Караше кола, за която аз плащах. Сто и трийсет пъти водих майка ти по лекари, докато ти работеше… или поне твърдеше, че работиш. А днес застана пред приятелите ми, колегите ми и роднините ни и обяви, че обичаш друга. Само че другата — отрязах парче и за себе си — те държеше някъде „отстрани“.
Ножът издрънча в порцелана.
Опитах от тортата. Ванилова. Сладка. Захарната глазура хрупна между зъбите ми. Три дни труд. Беше станала хубава.
Радослав остана прав още няколко секунди. После взе сакото си от закачалката. Копчетата върху корема му проблеснаха. Не погледна към тортата. Не погледна и към майка си на балкона. Просто излезе.
Вратата се затвори тихо. После се чу щракването на бравата. И толкова.
Седнах на неговия стол. Още беше топъл. Покривката пред мястото му бе напоена с вино. Чинията с тортата стоеше недокосната.
Никой от гостите не проговаряше. От балкона се чуваше как майката на Радослав плаче — приглушено, в шепата си, през стъклото.
Ясмина ми побутна чашата.
— Пий. Заслужи си го.
Изпих виното. Беше сухо, стипчиво, с лек вкус на касис. Хубаво вино. Аз го бях избирала.
Гостите останаха още около половин час. После започнаха да си тръгват един по един, тихо, внимателно, сякаш в къщата имаше болен. Прегръщаха ме на прага. Симеон каза: „Дръж се, Албена. Ти си силна.“ Десислава Филипова стисна ръката ми с двете си длани: „Правилно постъпи.“ Ива не каза нищо, но ме прегърна здраво. Виолета Александрова само ме погали по рамото.
Майката на Радослав мина покрай мен последна. Не ме погледна. Не произнесе и дума. След като вратата се затвори зад нея, в антрето остана да се задържа мирисът на тежкия ѝ старомоден парфюм.
Заключих. Върнах се в кухнята. Свалих брошката от роклята си и я оставих на масата — до недоядената торта и бордовата свещ, догоряла почти до металната подложка. Фитилът още пушеше.
Баба ми беше носила тази брошка петдесет години.
На мен ми стигнаха двайсет и пет.
Минаха три седмици.
Радослав живее при майка си. Обажда се всеки ден — сутрин и вечер, почти по график. Повтаря „прости ми“, „бях глупак“, „нека поговорим като хората“. Аз го изслушвам. Понякога отговарям само: „Документите са при нотариуса. Подпиши, когато си готов.“ Тогава той затваря.
За Габриела разбрах от Ясмина, а тя — през общи познати. Още същата вечер се разделила с Кирил. Или той с нея — подробности не знам и не питам. На Радослав вече не вдигала телефона. Първите дни той ѝ звънял постоянно — майка му се изпуснала пред Симеон, Симеон казал на Ива, а Ива после го каза на мен.
Роднините се разделиха на лагери. Сестрата на Радослав ми написа: „Унизи брат ми пред всички. Така не се постъпва с мъж. Той и без това страда, а ти направи цирк.“ Племенницата ми ѝ отговори в същия чат: „А да се превиваш двайсет и пет години — това не е ли цирк?“
Колегите от училището вече ме поздравяват по друг начин. По-топло. Или може би само така ми се струва.
Вечер мия съдовете. Същите онези, юбилейните. Осемнайсет чинии. На една от тях още стои бледорозово петно от червеното вино. Киснах я в сода, търках с гъба, но следата не изчезва.
Понякога отварям чекмеджето на скрина и изваждам брошката. Въртя я между пръстите си. Тюркоазът е студен и гладък. И си мисля: може би трябваше да постъпя иначе? Да събера дрехите му в куфар. Да ги оставя до вратата. Да му кажа всичко насаме. Без Кирил, без гости, без торта, нарязана на четвъртини.
Може би наистина трябваше.
Но двайсет и пет години. Четири хиляди и петстотин изгладени ризи. Сто и трийсет пътувания до лекарите на майка му. Четирийсет и седем хиляди лева за юбилей, който за него изобщо нямаше значение.
Прекалих ли с този спектакъл? Или двайсет и пет години са достатъчна причина човек най-после да спре да мълчи?
