— Отваряй, знаем, че си вкъщи!
Гласът на майка ѝ, долетял откъм стълбищната площадка, прозвуча толкова рязко и властно, че ръката на Елена трепна. Горещото кафе едва не се разля върху безупречно бялата кухненска повърхност. Беше ранна съботна сутрин — единственият момент през седмицата, в който тя можеше да не бърза за никъде, да не отваря служебната поща и просто да се потопи в спокойствието на своя уютен дом, извоюван с толкова труд.
Тя остави чашата, пристегна колана на домашния си халат и без особено желание тръгна към антрето. През шпионката видя изкривеното от раздразнение лице на майка си, Венета Петрова, а зад рамото ѝ се подаваше по-малката ѝ сестра Милена. Очите на Милена бяха подпухнали от плач, спиралата се беше размазала на тъмни петна под тях, а в ръцете си тя нервно мачкаше скъп кожен клъч.
Ключалката щракна. Вратата се отвори и двете жени нахлуха вътре почти насила, без дори да поздравят. Заедно с тях в коридора се промъкнаха тежък аромат на цветен парфюм и влажният мирис на улицата.
— Най-после! — изсумтя Венета Петрова, докато събуваше мокрите си ботуши направо върху скъпия паркет, без да обърне внимание на постелката до прага. — Звъняхме ти поне десет пъти! Защо не вдигаш? Имаме беда, Ели. Истинско нещастие!
Елена затвори вратата мълчаливо и проследи как сестра ѝ, без дори да свали лекото си кашмирено палто, се отправи към кухнята и се отпусна тежко на един стол. Въздухът сякаш веднага натежа. Опитът отдавна беше научил Елена, че когато роднините ѝ говореха за „беда“, почти винаги зад тази дума стоеше съвсем конкретна сума пари.
— През уикенда телефонът ми е на безшумен режим, мамо. Знаеш го — каза тя спокойно и ги последва. — Работя много и искам поне един ден да се наспя. Какво е станало? Искате ли чай или кафе?
— Какво ти кафе! — Венета Петрова размаха ръце и седна до по-малката си дъщеря, като започна да я гали по рамото. — Съдия-изпълнителите търсят нашата Миленочка. Запорирали са ѝ сметките, блокирали са ѝ картата за заплатата. Представяш ли си, вчера в супермаркета не е могла да плати! Срам за целия магазин! Касиерката я гледала така, сякаш е престъпница. Детето цяла нощ е плакало, успокоителни е пило.
Елена се облегна на кухненските шкафове и скръсти ръце пред гърдите си. В нея започна да се надига добре познато раздразнение, примесено с умора. Милена беше шест години по-малка и още от детството в семейството я смятаха за „специално, крехко момиче, на което трябва да се помага“. Само че тази помощ по някаква странна закономерност винаги падаше върху раменете на Елена.
— А за какво точно са ѝ запорирали сметките? — попита по-голямата сестра с равен глас, вперила поглед в размазаната спирала под очите на Милена. — Неплатени данъци? Или се е натрупала купчина глоби за превишена скорост?
Милена подсмръкна, извади хартиена кърпичка от чантата си и попи очите си.
— За кредит става дума, Ели — промълви тя, без да вдига поглед. — Спрях да плащам преди половин година. Мислех, че банката ще забрави или поне ще ми дадат някаква отсрочка. А те, оказва се, направо са завели дело. Призовките не съм ги виждала — пращали ги на адресната ми регистрация, при мама, а тя рядко проверява пощенската кутия. Така делото минало без мен. А вчера получих съобщение от банката, че всички налични пари са изтеглени за покриване на дълга и по картите вече стои минус.
Елена пое дълбоко въздух. На тридесет и две години тя управляваше малка фирма за счетоводно обслужване на бизнеси. Отлично знаеше как действа системата за събиране на дългове и беше напълно наясно, че банките не „забравят“ нищо.
— За какъв кредит говорим? — попита сухо. — За какво взе парите? И колко?
По-малката ѝ сестра хвърли бърз поглед към майка им, сякаш търсеше защита. Венета Петрова издаде брадичка напред и веднага пое разговора в свои ръце.
— Ами взела е, какво толкова, млади хора са! Нали с Димитър трябва да живеят някак. Купиха си хубава кола, кросоувър. Димитър разправяше, че ще кара с нея като бизнес такси и парите ще потекат към семейството като река. После обаче нещо по двигателя се повреди и ремонтът излезе много скъп. Освен това ходиха на почивка в топла страна — младоженци са, нужни са им впечатления. После се наложи да вземат бързи кредити, за да покрият първия заем. И така, едно след друго се натрупа, като снежна топка.
— Сумата, мамо. Каква е общата сума на дълга? — повтори Елена с глас, станал твърд като метал.
Милена се сви на стола.
— Милион и двеста хиляди лева. Плюс лихви, неустойки и такси от съдия-изпълнителите… Общо излиза почти милион и половина.
В кухнята се спусна звънтяща тишина.
