Чуваше се единствено равномерното, приглушено бучене на хладилника и далечният шум от автомобилите отвън. Елена не откъсваше поглед от сестра си — от пресния ѝ маникюр с изрисувани сложни орнаменти, от скъпата маркова чанта, небрежно оставена до стола, от копринения шал, преметнат около шията ѝ. Милион и половина. За някого това бяха години лишения и спестяване до стотинка. За друг — цената на малко жилище в някой по-спокоен град. А за Милена всичко това се беше превърнало в „впечатления“, капризи и развалена кола на мъжа ѝ безделник.
— Ясно — каза най-сетне Елена и се отдръпна към прозореца. — Положението е неприятно, но не е неразрешимо. По закон съдебните изпълнители ще удържат всеки месец петдесет процента от официалната ти заплата, докато задължението не бъде изплатено докрай. Димитър също ще трябва да започне да работи — не само на думи, а наистина. Колата е най-разумно да се продаде, дори и за части, за да се покрие поне част от бързите кредити, защото там лихвите са най-жестоки. Ще бъде тежко, няма да споря, но за две-три години можете да се измъкнете. И ще ви остане урок за цял живот.
Венета Петровна пребледня, после бузите ѝ изведнъж пламнаха на петна от възмущение. Тя удари с длан по масата толкова рязко, че лъжичките в празните чаши иззвънтяха.
— Какъв урок?! Какви петдесет процента?! Елена, ти чуваш ли се какво говориш? От какво ще живее тя? Заплатата ѝ е смешна! Ако ѝ вземат половината, за храна няма да им стига с Димитър. А наемът? С какво ще плащат квартирата? Искаш родната ти сестра да спи под някой мост ли?
— Искам възрастни хора да поемат последствията от решенията си — отвърна Елена, обръщайки се към майка си. — Димитър е млад и здрав. Да отиде хамалин, куриер, работник в цех — работа има. Милена може да си намери допълнителни часове вечер. Хиляди хора правят точно това, когато затънат.
— Чуйте я само! — Венета Петровна разпери ръце, сякаш пред нея стоеше не дъщеря ѝ, а обвинител. — Говори от високо, като царица на престол! На теб ти е лесно да раздаваш акъл от луксозния си апартамент с дизайнерски ремонт. Ти си богата, Елена. Имаш собствен бизнес, работиш с платежоспособни клиенти, сигурно по сметките ти лежат милиони, които само събират прах.
Милена вдигна към по-голямата си сестра зачервените си от плач очи. Но в този поглед нямаше истинска молба. По-скоро прозираше нещо капризно, почти обидено, сякаш желаното ѝ вече ѝ се полагаше.
— Ели, мама е права — прошепна тя, подсмърчайки. — За теб милион и половина не са нищо. Прах. Два месеца работа, най-много. А моят живот се разпада. Ти можеш да приключиш всичко с един превод, нали? Проверих — през приложението може да се плати направо по номера на изпълнителното дело. Веднага ще ми вдигнат всички запори. А после аз ще ти връщам на части. Честно, обещавам ти!
В гърлото на Елена се надигна горчива буца. „Ти си богата.“ Колко лесно изричаха тези думи. Сякаш парите ѝ бяха паднали от небето. Сякаш не я бяха виждали преди пет години, когато тичаше между две работи, спеше по четири часа, ядеше най-евтините каши и ориз, а зимните си ботуши лепеше всеки месец, само и само да събере първоначалната вноска за ипотеката. Никой от тях не искаше да знае, че нейният „собствен бизнес“ означава безсънни нощи над отчети, данъчни проверки, напрежение до нервни тикове и три поредни години без истинска отпуска.
За сметка на това майка ѝ и сестра ѝ отлично умееха да пресмятат чуждите пари. Когато Елена най-после изплати ипотеката и направи жилището си удобно и красиво, в очите им тя не видя радост. Видя завист. И бърза сметка.
— Милена — започна тя, като се стараеше гласът ѝ да остане спокоен, макар отвътре всичко да кипеше. — Няма да платя твоите дългове. Нито изцяло, нито частично. Това не е мое задължение. Ти си вземала чужди пари, за да живееш красиво и да издържаш мързеливия си съпруг. Сега е дошъл моментът да платиш цената. Моите пари не се появяват от въздуха. Изкарвам ги със здравето си, с времето си, с нервите си. И нямам никакво намерение да ги хвърлям в твоите кредити.
Думите ѝ паднаха отчетливо и остро, като удар с камшик. Милена изпъшка, притисна длани към лицето си и избухна в силен, почти театрален плач. Венета Петровна скочи от стола.
— Как не те е срам да говориш така на кръвната си сестра?! — изкрещя тя, размахвайки юмруци във въздуха. — Не така съм те възпитавала! Алчна си станала, студена, безсърдечна! Ние сме семейство, трябва да се държим една за друга! А ти трепериш над парите си като над злато. Нито мъж имаш, нито деца, само тази твоя проклета работа! За кого трупаш? В гроба ли ще ги занесеш?
— Трупам за себе си, мамо — отвърна Елена с леден глас, докато несправедливите обвинения болезнено я стягаха отвътре. — За старините си. За здравето си. За сигурността си. Защото много добре знам: ако утре се разболея или изпадна в беда, вие с Милена няма да ми помогнете. Вие умеете само да вземате. Спомни си миналата година, когато ме приеха в болница с пневмония. Помолих те да ми донесеш горещ бульон и домашни чехли.
