А ти ми заяви, че с Милена нямате никакво време, защото сте тръгнали да ѝ търсите рокля за сватбата на нейна приятелка.
Венета Петрова за миг замлъкна. Погледът ѝ се разколеба, очите ѝ нервно шарнаха встрани, но оправданието се появи почти веднага.
— Е, ти беше в болница! Там има лекари, има храна! — избухна тя. — А роклята беше намалена, трябваше да се реагира бързо! Не е едно и също. Сега на сестра ти животът ѝ се разпада!
Точно тогава напрегнатата тишина в жилището беше разсечена от пронизителния звън на мобилния телефон на Елена, оставен върху масата. Тя се обърна машинално към екрана. Номерът не ѝ беше познат — стационарен, с код от друга област. Обикновено през почивните дни Елена не вдигаше на непознати номера, но този път някакво вътрешно усещане я накара да приеме обаждането.
— Да? — каза тя и включи високоговорителя.
— Добър ден — прозвуча от телефона сух мъжки глас, твърд и метален, от онези гласове, които нарочно са тренирани да звучат заплашително. — Елена Петрова? Обаждаме се от отдел „Събиране на вземания“. Вашата сестра, Милена Петрова, не изпълнява задълженията си по кредитен договор. При кандидатстването тя е посочила вас като лице за спешен контакт. Предайте ѝ, че ако сумата не бъде погасена до сряда, ще бъде организирано посещение на екип на адреса ѝ по регистрация, както и ще се свържем с работодателя ѝ.
Елена бавно премести очи към сестра си. Милена вече не плачеше. Беше се свила на стола, сякаш искаше да изчезне, а лицето ѝ беше станало бяло като тебешир.
— Разбрах ви — отвърна Елена със съвършено спокоен тон. — Но ви уведомявам официално: аз не съм поръчител по този кредит, не съм подписвала никакви документи и не нося финансова отговорност за сестра си. Настоявам номерът ми да бъде премахнат от базата ви. Ако продължите да ме търсите, ще подам жалба до компетентните контролни органи за телефонен тормоз и неправомерно използване на лични данни. Сестра ми е тук, ще ѝ предам казаното. Довиждане.
Тя прекъсна разговора и остави телефона настрани. Погледът, с който се обърна към двете жени срещу себе си, вече беше тежък и безмилостен.
— Значи лице за контакт? — попита тихо Елена. — Не ти е стигнало, че си затънала в заеми, а си дала и личния ми телефон на събирачи на дългове, без изобщо да ме питаш? Решила си да ме хвърлиш на хиените, така ли?
— Ели, аз не мислех, че ще стане така! — забърбори Милена, като нервно преплиташе пръсти. — Във формуляра имаше просто едно поле, трябваше да се напише номер на роднина, за да одобрят кредита. Посочих твоя, защото ти изглеждаш сериозна, имаш бизнес… Помислих си, че като видят това, ще ми отпуснат парите по-бързо. Не съм искала да ти навредя!
— И си премълчала. Знаела си, че могат да започнат да ми звънят, но пак си мълчала. После идваш тук и искаш пари, сякаш аз съм ти длъжна — Елена поклати глава, а вътре в нея остана само празнота.
Онези роднински връзки, с които майка ѝ толкова отчаяно се опитваше да я дърпа и притиска, в този миг окончателно се скъсаха.
— Еленче, дете мое — Венета Петрова внезапно смени тона. Лицето ѝ омекна, гласът ѝ стана мазен и умолителен. Тя понечи да се приближи и да прегърне голямата си дъщеря. — Момичето сгреши от глупост, на всеки може да се случи. Помогни ѝ за последно. Ще ти върне всичко до стотинка, Димитър ще си намери работа, аз ще отделям от пенсията си. Ние сме семейство, една кръв сме. Смили се над сестра си.
Елена внимателно, но категорично се отдръпна от протегнатите ръце на майка си. Години наред натрупваната умора се беше втвърдила в нея и сега се беше превърнала в студена, кристална яснота. Вече не усещаше вина. Не се страхуваше, че ще я нарекат лоша дъщеря. Разбираше само едно: ако сега отстъпи, този кръг никога няма да бъде прекъснат. След първата кола ще дойде втора. След този дълг — следващият. Щяха да продължат да живеят на неин гръб, докато тя има сили да диша.
— Не, мамо. Решението ми е окончателно — каза Елена равномерно, почти без интонация. — Пари няма да дам. Прибирайте се. Милена утре трябва да стане по-рано, за да хване маршрутката, щом картите са блокирани. А Димитър е време да отвори сайтовете с обяви за работа.
Изражението на Венета Петрова мигновено се изкриви от злоба. Умилителният тон изчезна така, сякаш никога не го е имало.
— Ах, ти, гадино! — изкрещя тя, пръскайки слюнки. — Дано тия твои милиони ти заседнат в гърлото! С този характер никой няма да ти подаде и чаша вода на старини! Забрави ни номера, чуваш ли? Нямам вече голяма дъщеря. За нас ти си мъртва! Хайде, Милена, тръгваме. Няма да се унижаваме пред тая скръндза!
Милена, хлипайки и размазвайки остатъците от грима по бузите си, грабна малката си чанта и почти побягна към коридора. След нея майка ѝ затропа тежко, докато с гневни движения нахлузваше ботушите си. Входната врата се тресна с оглушителна сила.
