Мисълта „тя нищо не подозира…“ продължаваше да кънти в съзнанието ѝ. Всяка фраза се забиваше в нея като тежък чук, разбиващ на парчета крехкото ѝ доверие. Докато тя си отказваше ново палто, за да спестят за общ автомобил, и приемаше без съмнение приказките му за „непредвидени разходи по проектите“, Теодор Радев методично е отделял пари зад гърба ѝ.
Оказа се, че спестяванията им не са за тяхното бъдеще, а за апартамент на Зорница Орлова — нейно лично „убежище“. И той наистина е вярвал, че Лора Маркова ще приеме това за нормално?
Че е редно с години да лъжеш съпругата си, да жертваш общите ви планове в името на тайна уговорка с майка си?
Лора дори не разбра кога се отдръпна от вратата и се прибра в спалнята. Остави покупките до леглото и се отпусна на ръба му, втренчена в празното пространство пред себе си.
Картини от последните години започнаха да се подреждат като пъзел. Нейното износено палто — и новата кожена шуба на Зорница, купена „на изгодна цена“. Отменената почивка на морето, защото „сега не е моментът“. Раздразнението му всеки път, когато тя питаше колко са събрали.
Всичко си дойде на мястото. Студено, премислено предателство, прикрито зад маската на синовна загриженост.
След около половин час входната врата тресна. Лора стана и излезе в кухнята.
— Здравей, съкровище. Отдавна ли си тук? Не те чух да влизаш. Мама си тръгна преди малко. Как мина денят ти? — попита Теодор с леко напрегната усмивка.
— Изключително поучително, Теодор. Научих доста неща. Например за инициативата „апартамент за мама“. За онези 750 хиляди лева. За премията, която е „изчезнала“. И за това как аз „нямам представа“. И как уж ще се „разсърдя, но ще ми мине“.
Лицето му пребледня. Очите му се разшириха — разбрал беше веднага.
— Лора… не е това, което си мислиш… Ти грешно си разбрала… На мама ѝ е трудно… трябва ѝ собствен дом… Исках да ти кажа, просто чаках подходящ момент…
— Кога щеше да е той? След като подпишете договора? Когато решиш, че съм достойна да узная, че години наред тайно прехвърляш пари от семейния бюджет, за да купиш жилище на майка си? Докато аз ти вярвах безусловно? Докато се лишавах заради „нашето бъдеще“? Лъгал си ме с години, Теодор. Поставил си майка си над мен, над брака ни, над всякаква честност.
Той направи крачка към нея и посегна да хване ръката ѝ, но тя я дръпна рязко, сякаш допирът му я изгаряше.
— Но ние сме семейство, Лора! — изрече той отчаяно, опитвайки се да се задържи за последния аргумент, който му беше останал.
