Всяка събота къщата ми извън града заприличваше на курортна станция, окупирана от шумна, самоуверена роднинска делегация. Точно в 14:00 пред портата спираше цяла колона автомобили. От старата „Тойота“ с театрална бавност се появяваше Светлана Яворова — свекърва ми. След нея, като опашка на комета, се нижеха останалите: зълва ми Гергана Борисова с мъжа си Борис Живков, както и братовчедът Николай Емилов с неговата вечно похапваща съпруга Мария Живкова.
Идваха „на баня“.
Самото изречение ми причиняваше нервен спазъм. В техния речник „баня“ означаваше пълно отпускане, ледена бира, шишчета, които сякаш сами се мариноват, и хрупкави туршии, появяващи се мистериозно в бурканите. За мен това беше извънредна смяна: цепи дърва, разпалвай печката, носи вода, подреждай масата, после чисти, мий, усмихвай се учтиво, слушай непоисканите им съвети за домакинството и най-вече — не извършвай престъпление в момент на афект.
Те пристигаха почти с празни ръце. Най-много да донесат пакет майонеза или изсъхнал хляб, купен от бензиностанция. Това наричаха „принос към общата трапеза“, която в деветдесет и девет процента се състоеше от съдържанието на моя хладилник.
— Еленче! — разнасяше се гласът на Светлана Яворова, докато оправяше лъскавата си блуза. — Лек ли е парата? С Гергана сме капнали от работа тази седмица! Надявам се, че си запарила хвойновите венички?
Гледаше ме така, както здравен инспектор гледа подозрителна чиния — със смесица от гнусливост и взискателност.
— Запарила съм, Светлана Яворова — отвръщах аз, избърсвайки длани в престилката. — И дървата нацепих, и пейките изтърках. Вие този път донесохте ли въглища? Или месо? Петър Яворов каза, че е помолил Борис да купи свински врат.
Борис Живков мигновено се направи, че не чува. Гергана изви очи към тавана:
— Елена, защо си толкова дребнава? Идваме при роднини, не на пазар. Забравихме — трафик, задачи… Пък и вие си имате всичко, заможни сте.
— Всичко нямаме, но поне имаме съвест — измърморих аз, ала думите ми се изгубиха, защото тълпата вече нахлуваше вътре, помитайки реда и тишината.
Търпението ми се изчерпа точно седмица по-късно. Тогава си тръгнаха, оставяйки в антрето купчина мокри кърпи, в парната — разпилени листа като след експеримент на луд ботаник, а в кухнята — планина от мръсни чинии. Но решаващият удар беше изречението на Светлана Яворова, когато на излизане, прибирайки кутията с останките от домашното ми месо, тя небрежно подхвърли нещо, което окончателно преля чашата.
