Думите ѝ още ехтяха в ушите ми, когато тя, прибирайки кутията с остатъците от печеното ми месо, небрежно подметна:
— Следващия път, Елена, вдигни градусите. Днес парната беше някак… отпусната. И помисли за по-разнообразни салати — тази руска вече е демоде.
Погледът ми инстинктивно потърси Петър Яворов. Той стоеше до мен, ръцете му стиснати в джобовете на дънките, сякаш удържаше вътрешна буря. Видях, че е на моя страна. Само че възпитаната му сдържаност срещу настъпателността на майка му действаше като хартиен чадър срещу ураган.
— Достатъчно — изрекох тихо, но отчетливо. — От идната събота минаваме на визов режим.
В понеделник в семейния чат „Любима рода“ — име, измислено от Гергана Борисова — се появи моето съобщение. Без излишни емоции, само факти:
„Скъпи роднини, поради значителното поскъпване на дървата и електроенергията въвеждаме система с клубни карти. Ползването на банята е възможно при едно от следните условия: а) носите собствени дърва и въглища; б) осигурявате изцяло храната и напитките за всички; в) фиксирана такса от 2000 лв. на човек за поддръжка и почистване. При неизпълнение на условията портата остава затворена. С обич, Елена.“
Ако бях хвърлила граната в чата, ефектът щеше да е по-слаб.
Първа се обади Светлана Яворова.
— Ти добре ли си? — писъкът ѝ накара говорителя да пращи. — Пари от майка си ще вземаш? Семейството не е търговия! В какво си се превърнала? Петре, ти виждаш ли това?!
Петър пое телефона. Гласът му беше спокоен, но твърд като камък.
— Видях, мамо. И заставам зад Елена. Тя не е домашна помощница. Ако искате да почивате тук — ще участвате.
Последва мълчалив протест. Две седмици никой не прекрачи прага ни. Животът изведнъж стана почти идиличен — хладилникът не се изпразваше за часове, а къщата не приличаше на общежитие след купон. Но знаех, че това е само пауза. Светлана Яворова не се отказва без битка.
В сряда телефонът звънна отново. Гласът ѝ този път беше обвит в мед, примесен с отрова.
— Еленче, мила… Хайде, станаха едни недоразумения. Нали на всеки му се случва да прекали. Много ни липсвате. Да не задълбаваме в тези глупости с пари. Ние сме си свои хора — какви сметки между роднини? Ще дойдем в събота, по семейному, само да се попарим. Без условия, добре? За мир в къщата.
Усмихнах се. „По семейному“ в нейния речник означаваше „както преди — безплатно“. Беше убедена, че ще омекна от едно „дъще“.
— Разбира се, Светлана Яворова — отвърнах с кротък тон. — Заповядайте. Банята ще ви чака. Само за свои хора.
Събота. Точно в четиринадесет часа дворът се изпълни с познатия тътен на двигател.
Те излязоха от колата с изражения на хора, убедени, че отново са спечелили.
